Настана вечер, настана утро, "Sofia rocks" ден втори.

Няма значение с какви очаквания сте гледали "Рамщайн", защото те прекрачват всяка граница, която, макар и неволно, сте поставили в представите си и повличат в сюрреалистичните си ексцесии. Това, което направиха в София на втория ден от фестивала Sonisphere, макар да е класическо изпълнение в стил "Рамщайн" беше отвъд музиката. Огньовете и тоталната сценография, в която Тил Линдеман живя за близо час и половина, "Ръцете горе" (със стържещо ррр) и "Обичаме ви", произнесени на български, носенето на хилавия клавирист Кристиан Лоренц във вълните от човешки ръце и колениченето на цялата група пред публиката бяха дело на артисти.

Но хайде по ред. Откриването на втория ден на фестивала от българите SKRE4, дори и да е изненадало някого (момчетата преди подгряваха и "Лимп бизкит"), позагря първите двадесетина хиляди, дошли на стадиона с отварянето на вратите. Имаше пого, песни и по нищо не отстъпи на това на другите българи на фестивала "Бастардоломей".

Американската "Стоун соур" намери немалко фенове в набиращата все по-голяма сила агитка пред сцената, а теренът на стадион "Васил Левски" продължаваше да се пълни. Въпреки че беше още светло и нямаше никаква сценична подкрепа от ефекти и светлини, вокалът Кори Тейлър изпълваше сцената. "Made of Scars", "Get Inside", "Through Glass" и смесицата от агресивни и лирични вокали вдигна множеството, което когато не знаеше текста, подкрепяше групата с мощни викове "Хей". Тейлър обяви, че това е най-добрият им концерт от турнето и обеща да доведе групата отново в България.

Идването на "Алис ин чейнс" в България е събитие за цяло поколение, за което Сиатъл беше/е не само градина за музиката на 90-те, а бандите, създадени в местните клубове наложиха нов лайфстайл. За феновете на "Алис ин чейнс" това е възкръсване на групата след смъртта на Лейн Стейли през 2002 г. Излезлият миналата година албум "Black Gives Way To Blue" беше ясен знак, че Джери Кантрел (китара и вокал) е събрал себе си групата след загубата на Стейли. Групата откри ударно с "Them Bones" от емблематичния "Dirt", а след нея последваха класическите  "Dam That River" и "Rain When I Die". Новият вокал на групата Уилям ДюВал убеди и най-скептичните и носталгични фенове, че макар да не пее като Стейли, със стила си дава нова индивидуалност на старите парчета. Последва новата "Check My Brain", а за финал бяха оставени "Would?" и "Rooster". Публиката пя като един и питаше с ДюВал: If I would could you?

Облаците се сгъстяват над "Васил Левски", на сцената работници изнасят нови и нови усилватели, ясно е, че ще излизат "Меноуър". Глас призова "Ladies and gentlemen, all hail Manowar!" и се започна, но дойдоха и проблемите със звука, които продължиха и на "Warriors Of The World" и бяха заглушени само от хора на публиката. Тя пя здраво и на шестте песни на групата, особено на "Hail And Kill", а на финала й басистът Джоуи ДиМайо произнесе реч, накъсано, но на чист български език. Освен гордостта, че са пак в България, той заяви, че иска да отдаде чест "на двама наши братя, които скоро си отидоха от този свят - Георги Панайотов - един истински воин - и Рони Джеймс Дио, приятел на "Меноуър" и България". "Дио обичаше България, той обичаше всички вас", каза ДиМайо. Групата му посвети класиката на "Блек Сабат" "Heaven And Hell", а публиката пя сама на баладата "The Crown And The Ring" докато техниците разчистваха сцената за "Рамщайн" и се чудеше кой е Георги Панайотов (млад мъж и голям фен на групата, който почина наскоро).

Огромна черна завеса покри сцената и около час всичко остана скрито. Дали заради студения вятър или заради самото чакане хората започнаха да губят търпение и да викат "Рамщайн" и така до мига, в който платнището се свлече и на негово място се появи германското знаме, само за да падне при рева на "Rammlied". След нея бяха "Buckstabu" и "Waidmanns Heil" пак от новия албум "Liebe ist für alle da". Сцената се сменяше от кърваво червено до ледено синьо. Тил Линдеман съпреживяваше всяка песен, а огромният хор на 30-40-50 хил.души (не се наемам да кажа колко бяха) подхващаше всеки припев. Пироефектите - емблема на групата, не подлежат на описание - огньове, изригващи от всички страни на сцената, Тил с огнен маркуч в ръка и бензиновата колонка (на Benzin естествено), маските, които бълват пламъци. Нищо обаче не изглежда самоцелно, а като част от спектакъл на луди артисти. Имаше и "Пролет в Париж", и истински ексцесии като тази на "Ich tu dir weh", когато Тил понесе на гръб клавириста Кристиан Лоренц и го натика в метална вана, която вокалът заля с течен огън, издигнат на пиедестал. Леко дезориентираният Лоренц се измъкна невредим и тичаше на пътечка, докато не дойде моментът да скочи в малка черна лодка и да гребе сред морето от ръце на "Haifisch". На "Du Hast" още с първите ноти на клавира публиката изригна, не спря на "Pussy", подгрявана от Тил, който отчетливо изговаряше "мръсните" думи на български. Следваха "Sonne", "Haifisch" и "Ich Will" и дори след като групата застана на колене ехтеше Ich Will... искам, искам пак на концерт на "Рамщайн". Пък дори и в "Син сити".