Да разказваш с тиксо на устата
--------------
B: В България след името ви задължително следва: "Тя е половин българка, майка й е варненка." Какво мислите за това "присвояване", нещо обичайно ли е?
- Опитвах се да избегна превръщането на факта за "българската ми майка" в публична новина. Въпреки че "клюки" от този род съвсем не са важни, когато веднъж станат публична собственост, вече няма накъде. И все пак не бива да сме толкова строги, такива "присвоявания" са обичайна медийна практика. Хърватският печат например постоянно бълва информация за хърватския произход на този или онзи. Хърватите си присвояват Джон Малкович, защото баба му и дядо му били хървати. Мисля, че наистина най-точното определение на това е компенсация. Можем да вземем за пример Полша, където в сравнение с България преводната и критическата рецепция на книгите ми е много по-оживена. Оказва се, че и там книгите ми предизвикват подобен ефект. Предполагам, че полският читател открива в тях много близки и разпознаваеми неща, съдържание, с което би могъл да се идентифицира, но същевременно да го преживее и като нещо ново. Нека не забравяме все пак, че през осемдесетте югославяните възприемаха по съвсем същия начин полските и чешките писатели - като свои. Та Милан Кундера тогава беше "югославски писател"...
B: Коя е най-голямата разлика между хърватския и българския културен модел?
- За съжаление не следя много отблизо българската културна сцена, за да мога да кажа нещо повече по този въпрос. Що се отнася до хърватските писатели, те буквално търчат подир читателите си. Тази нагласа не е нещо ново, по мое време такива писатели бяха Павао Павличич и Горан Трибусон, а за цяла Югославия - Момо Капор. И все пак днес това надбягване е още по-агресивно. Писателят вече "излезе от книгата" и започна да използва всевъзможни други медии - вестници, телевизия, интернет. В крайна сметка стана така, че писатели, които имат постоянни рубрики по вестниците, имат и най-голям брой читатели, когато книгите им се появят на пазара. И точно такъв тип писатели са днешният хърватски литературен mainstream.
B: В Загреб и Белград прочетоха "Министерство на болката" като носталгична книга. Вие самата бихте ли определили събирането на спомени от югославското всекидневие като нещо носталгично?
- Мисля, че става въпрос за интерпретация, за мен лично носталгията не е главна тема на романа ми. Ключови думи като носталгия и изгнание са толкова силни и пренатоварени със смисъл, че читателят едва ли не започва да си мисли, че книгата му е напълно ясна, преди още да я е разгърнал. Разказването в първо лице е доста рисковано, защото резултатът може да бъде двояк: или силно да се привлече читателят, или пък да се отблъсне. Освен това наистина допуска всевъзможни интерпретации, защото не съществува такъв писател коментатор, който да е в състояние дискретно или директно да насочи читателя си в разбирането му на текста. Ако бих могла да опиша по възможно най-краткия начин книгата си, сигурно бих казала, че това е роман за езика на травмата и за травмата на езика.
B: Възможно ли е все още литературата да бъде "шамар в лицето на обществения вкус", а четенето "подривна дейност"?
- Възможно е, макар вече да е доста трудно, защото самото понятие подривност отдавна се промени. Вижте например какво се случва вече години наред във визуалните изкуства. Та те от половин век се стремят да бъдат подривни, а при това повтарят все едно и също. И критиците, и консуматорите всяка година откриват отново "топлата вода" на подривността. Сякаш живеем във време на всеобща забрава. Всяка година се появява по някой порно бестселър, който медиите провъзгласяват за подривен и благодарение на този етикет успяват да го продадат в милионни тиражи. В крайна сметка подривността се превърна в пазарна норма, а не в отклонение от нормата.
B: Как се справя балканският писател с тази променена ситуация?
- Мисля, че писателите във всички посткомунистически държави се изчерпват твърде много в самопозиционирането си: спрямо местната си среда, спрямо въображаемата европейска среда, спрямо още по-хипотетичния "свят". От друга страна, "да чуруликаш като птичка на клонка" без съзнание за това на кого точно чуруликаш, също не е особено продуктивна позиция.
B: Имам ли някаква биография изобщо, пита се Таня Луцич, а нейната авторка постоянно шеговито повтаря, че въпросът за автобиографизма в книгите й не е от компетенцията на читателя, а евентуално на полицията. Защо все пак става така, че влюбеният читател не чува забележките на автора и попада в капана на тривиалните очаквания, четейки почти всички ваши книги като емигрантски изповеди?
- Това е вярно, но проблемът не е мой, а на читателя. Дори и да реша да си направя експеримент и да кажа, че става въпрос за автобиография, интерпретацията на текста няма да се промени особено от това. А този вълчи глад за автобиографичност е свързан с бума, който предизвика мемоарният жанр на литературния пазар. Имам предвид мемоарите на обикновените хора, така наречените лични истории. Нещата обаче не са толкова прости. Популярността на мемоарите означава, че литературата се е демократизирала. Мемоарите са любимият жанр на демократичната литература. Те свалят традиционната, "художествената" аура на литературата. С две думи, всеки на този свят има право да опише собствения си живот, всеки живот е еднакво ценен, а в крайна сметка и доходен. Следствието - всяка публикувана книга се превръща в "литература". Онова, което преди време беше домашно забавление - писмата, албумите и дневниците - днес се катапултира в публичното пространство и стана "литература". Не знам дали ви е направило впечатление, че литературната критика, поне на европейско-американския пазар, не е никак ласкава към fiction-литературата, но пък е доста снизходителна към онази, другата, с етикета non-fiction. Мемоарите винаги са красиво написани. Точно като на погребение. Няма и една погребална реч, позволяваща си нахално изречение от сорта на "покойникът беше голям гад".
B: Вие не се вписвате в схемата на балканския автор, който или се втурна да умножава националните стереотипи, или пък започна да повтаря като папагал западните стереотипи за Балканите.
- Балканските писатели са обременени от един куп стереотипи, които другите или самите те, без дори да го съзнават, са сътворили за тях. Балканските писатели са обременени, но и защитени от местната си среда. Същевременно непрекъснато ги мъчи манията да напуснат средата си, за да си пообщуват със "света". И накрая, може би най-голямото бреме е провинциалното им място в този "свят". И какво да прави този писател, когато от самото начало трябва да се справя с един куп проблеми. Та на него основният му въпрос е как на тази циркова площадка, обградена отвсякъде с криви огледала, да открие автентичното си лице и езика си. Или как поне да предаде това усещане за "неавтентичност". Романът ми "Министерство на болката" представлява точно това, опит за споделяне на чувството за неавтентичност.