Четвърт век след основаването си профсъюзът "Солидарност" е нещо съвсем различно. В самата Полша социологически проучвания разкриха, че повечето хора го свързват предимно с миналото, а на младите името не им говори почти нищо.

На практика синдикатът стана жертва на собствения си успех - дори тържествата преди десетина дни събраха пред корабостроителницата в Гданск доста хора, но не многохилядна тълпа.

През години са изчезнали част от сградите около прочутия Портал №2, а централата на протеста днес е музей. Повечето от лидерите от онези времена минаха през политиката и властта или още са в нея, но и ма и такива като Хенрика Кживонос - войнствената представителка на парализирания градски транспорт, която сега си има агенция за осиновяване на деца. Разбити са и много илюзии. За събитията, предизвикани от "Солидарност", са казвани помпозни думи - че са "началото на края на тоталитаризма на ХХ век" (Ралф Дарендорф), че са "от мащаба на американската и френската революция и независимостта на Индия" (Збигнев Бжежински), че са "най-голямата победа на свободата и демокрацията през последните 100 години" (Михаил Саакашвили).

В голяма степен това е вярно - край Гданск съветският "Титаник" се блъсна в айсберга на съпротивата и получи фатална пробойна под ватерлинията, а скоро хората осъзнаха, че системата наистина потъва.

Но дотук с единомислието за историята. Съвременността е, че през август 2005 г. в корабостроителницата имаше едновременно три мемориални събития. Първото бе събирането на президенти и премиери на официална церемония, предшествана от меса пред паметника. Второто бе антицеремония в близката зала, където група ветерани от 80-те години, включително някои от най-храбрите стачни водачи, призоваха за свикване на конгрес, който да изхвърли сегашните лидери на "Солидарност".

Мотивите - че синдикатът е предал полските работници, за чиято защита бе създаден, че не се бори с глобализацията и свободния пазар, че не протестира срещу пълзящото завръщане на комунизма под формата на дегизираната като социалистическа левица управляваща бивша компартия. За тях Лех Валенса е предател и кариерист, продал се на криптокомунистите, че е бил информатор на спецслужбите под псевдонима Болек... Когато за официалната церемония пристига президентът Александер Квашневски, те скандират: "Комунистите вън!" Има и трето не толкова видимо събитие - отсъствието от тържествата на самите работници в корабостроителницата, която за 15 години мина през шеметен упадък: приватизация, банкрут, прехвърляне към дъщерната фирма в Гдиня и драстично орязване на персонала и дейността. През август 1980 г. в цеховете й работят 16 хиляди души, днес са около 3 хиляди.

Работа, макар и малко, има, но местната "Солидарност" отново води битка - за отделяне от Гдиня и съд за "корумпираното ръководство". До окупация на музея не се стигна, но по фасадите висят протестни транспаранти и чучела на тримата директори.

Всичко това е, защото революцията на "Солидарност" победи политически, но се провали социално. Тя разклати режима и показа на милиони хора в Източна Европа, а може би и в Югославия и сега в бившия СССР, че може да се успее с мирни средства. Внушителният исторически образ на "Солидарност" обаче прикрива факта, че тя преди всичко бе един профсъюз. Гданското споразумение включваше условия, засягащи човешките права (независими синдикати, право на стачка, премахване на цензурата, предаване на литургии по националното радио, ограничаване правото на компартията да назначава безконтролно ръководители), но по-голямата част от него описваше подробно повишаването на заплатите и подобряването на условията на труд чак до това да се признаят болките в гърба като професионално заболяване на зъболекарите.

В основата на целия проект бе "самоуправлението" или работническия контрол - една визия, дълбоко вкоренена в полските традиции на окупационни стачки, която да се превърне в ядро на едно ново общество - децентрализирана демокрация на производителите, в която работниците сами избират ръководството си и одобряват производствените и ценовите планове на предприятието. В този смисъл "Солидарност" бе не само начало на нещо ново, но и край на нещо старо. Тя бе последната голяма демонстрация на европейския анархосиндикализъм, една утопична мечта да се замени държавата с индустриална демокрация, основана на работното място. Някои от интелектуалците, които навремето съветваха протестиращите в Гданск като Яцек Курон, по-късно описваха подробно този феномен.

Журналисти и участници в събитията си преглеждат записките и с изненада забелязват колко много се е дебатирало тогава за "самоуправляващото се общество" и как днес няма и следа от всичко това. Без да иска, "Солидарност" разчисти пътя към друга форма - либерална демокрация, основана на свободния капитализъм, която в крайна сметка разруши силата на профсъюзите, донесе масова безработица и за известно време остави страната беззащитна пред пазарните сили. Да се изненадваме ли, че днес в Полша, където безработицата продължава да е около 20%, хората не си спомнят с добро за "Солидарност"?

Един от основателите на поделението на профсъюза в Пжемисл на полско-украинската граница сега сипе остри думи срещу ръководителите на "Солидарност". Според него те са "параноидна ултранационалистическа десница, която смята, че Европейският съюз води до нова подялба на Полша, че Брюксел и криптокомунистите в правителството подготвят поход за въвеждане в дълбоко католическата страна на свободни аборти, с една дума, в ход е план за ликвидиране на полската нация". Най-тъжна е статистиката - в района на Пжемисл преди е имало 40 хиляди членове на "Солидарност", а сега има 40 хиляди безработни.

Любопитна форма приема паметта за "Солидарност" в офисите и сивите банки във Варшава - там PR отделите окачиха тези дни покрай тържествата транспаранти и реликви от протеста. Както казва един полски интелектуалец, синдикатът се е превърнал в нещо като основополагащ мит на Третата полска република, а призоваващият за самоуправление профсъюз е сведен до само един от символите на национално единство. Последното не е съвсем вярно - поляците, които имат традиция на горди въстания, винаги възприемани като морален акт, се питат къде е моралното наследство на 1980г. Полша е жизнен, динамична страна, чиято развиваща се икономика създаде драстични социални неравенства, корупция и масово разочарование от политиците.

От усещането отпреди 25 години за национално единство и подем не е останало почти нищо.

Известният френски социолог Ален Турен коментира тези дни пред сп. "Шпигел", че вероятно част от обяснението за разочарованието от "Солидарност" е, че на синдиката се възлагаха твърде много надежди като движение за демокрация. Подобно на поляците от ХІХ век, неговите членове изтъкваха националната си идентичност в борбата със системата и СССР - мантрата им бе "Аз съм поляк", а не "Искаме да управляваме". Профсъюзът бе по-скоро символ, а не организация с ясна политическа стратегия и затова не може върху него да се стоварва цялата вина за това как за една нощ комунистическите апаратчици се превърнаха в капиталистически мениджъри и милионери.

Може би в следващите седмици духът на "Солидарност" все пак ще получат своя реванш - на 25 септември ще има парламентарни, а на 9 октомври президентски избори и далеч напред пред всички е опозиционната партия "Гражданска платформа" и нейният кандидат за държавен глава Доналд Туск. "Хората странят от обществения живот, защото смятат, че това е твърде опасно занимание. Те вече са се напатили от властите - поляците имат чувството, че не си струва да правиш нещо, ако нямаш лична изгода. Комунистическата система рухна, защото беше неморална, ефективна е моралната политика. Усещането на хората за демокрация е, че хората трябва да имат право да защитават интересите си." Това твърди Туск, чиято партия има подкрепата на 38% от избирателите (вероятният коалиционен партньор "Закон и ред" има 23%), а управляващите бивши комунисти - не повече от 11%. Подкрепата за Туск като евентуален бъдещ президент на Полша скочи за две седмици с 10 пункта до 41% при 18-20% за основния му конкурент, кметът на Варшава Лех Качински.