Лятото, а с него и поредният рок сезон под звездите бавно се навиват като спален чувал, който ще приберем в килера. А когато бъде изваден догодина, от него да изпаднат скъсан билет от концерта на "Блек Сабат" или "Корн" и малко пясък от Каварна. Добре, вярно, че това е образ еднакво близко и далеч на светлинни години от Уудсток, но присъствието му само потвърждава факта, че в България има неизтребима жажда за метална музика и "събиране на рок племето" на стадиона. Какво кара хиляди българи на най-различна възраст все още да се отзовават, независимо че по джоба им (а значи и по джоба на организаторите) е да се срещнат с някоя супергрупа от... чичковци?

Феноменът на рок динозаврите, разбира се, не е чисто български, нито източноевропейски, т.е. да е плод на една осакатена от комунистите и желязната завеса младост. Донякъде е носталгия по възрастта, когато всеки има нещо да каже на света, и още по-добре - да го изкрещи с китара в ръка. Донякъде е и контра на талазите от комерсиализъм, посредственост и откровена простотия, които ни заливат отвсякъде. Но защо контра точно със "Сабат", "Пърпъл", "Аксепт" и "Скорпиънс"?

В повечето случаи това е отдаване на почит към една музика - декларация на ценности, която ти бърка в окото. И днес има всевъзможни нейни български и чуждестранни имитатори. Предимството на споменатите супергрупи е, че онези на сцената, дето толкова много приличат на Ози, Гилън и Удо, са истинските Ози, Гилън и Удо. Само дето са доста понатежали и повечето от нещата, които свирят, са "добре отлежала реколта".

 

Което не е недостатък - това лято в Америка имаше истинска

вълна от концерти на рок класика

с групари, надхвърлили 40-те (включете не само "Ийгълс", Джон Фогърти и Джон Меленкамп, но и "Ю Ту" - да, да, Боно е на 45), а някои дори  доста. Навремето всички си мислеха, че и в рока има възрастови граници. Мик Джагър се кълнеше, че не се вижда да пее Satisfaction на 40 години, но сега го прави със "Стоунс", чиято средна възраст е... 61 години (а хонорарът - по 2 млн. долара на вечер). Още преди сезона потенциалната публика на тези старци бе изчислена на поне половин милион души. И то, при положение че тези имена от Залата на рок славата отдавна не са вадили голям хит. За последен истински световен хит на "Ролинг Стоунс" се смята Start Me Up (1981). "Ийгълс" със средна възраст от 57 години приключиха списъка с големите хитове през 1979 г. с The Long Run. Дори Джон Фогърти (60-годишен) не е вадил нещо силно след Centerfield (1985). Какво е това?

Погледнете на нещата по следния начин - някога рокът бе бунт на младите, а днес почти се е превърнал в удобен мек фотьойл. Повечето от споменатите банди канят феновете си точно на това - да потънеш за 3 часа в този фотьойл. (Докато най-добрите от новите банди се опитват да направят обратното - да те изритат от фотьойла.) Добрият стар рок като утеха, а не като дразнител. Макар че никой - нито изпълнителите, нито публиката, не обича думата носталгия, защото в нея има повече пасивност и хладна патина, докато на концертите за рок класика все още се чуват високо качество и енергия.

Времето направи странни неща с тази класическа музика - днес нейните концерти заприличват на пикник, на който хората отиват, за да се почувстват отново млади. На тях не им пука, че отсъствието на хитов материал и модерно звучене (изглежда, колкото повече остаряваш, толкова по-трудно се пише хубав рок - дано последният албум на "Стоунс" го опровергае) са повсеместни и че атмосфера без никакви свежи хитове намирисва на застоял въздух.

Но и това не е съвсем така. Номерът на големите банди е да поддържат свежо онова, което винаги е застрашено от повяхване и умиране, или с други думи, всеки концерт да е уникален и да оставя у феновете чувство, че току-що изживяното не може да се репродуцира след два дни в друг град, че са получили нещо, което никога няма да забравят, че онези на сцената, заради които са дошли, са се забавлявали може би дори повече от публиката.

 

Тук е

критичната точка за добрия рок спектакъл

- че той трябва да се съобразява и с шоубизнеса. Рокът е автентичност, бизнесът е спектакъл и донякъде измама ("Кис" са безспорните царе на тази комбинация). Прекрасно го знаят и всички фенове на българското рок лято. Само наивниците мислят, че рок концертите са спонтанни и на тях може всичко да се случи. Днес подобни събития - особено мегаконцертите на Запад- са с подробна хореография, включително на "импровизациите". "Сабат" или "Пърпъл" са с толкова години зад гърба си, че невидимо за публиката правят своя музикален театър, търпеливо репетиран във всяка подробност чак до бисовете, за които някои си мислят, че броят им зависи от това колко силно пляскаш и свиркаш.

Въпреки че всичко това бавно изяжда live тръпката, феновете от "племето" търсят именно нея - взаимното захранване между убийствено откровено изпълнение и възторжена публика. В мр3 епохата на стадиона се ходи не за да се върнеш с тишърт с щампа за спомен, а заради live експлозията, която отличава добрия концерт от добрия албум. Заради надеждата за една една проповед, произнасяна едновременно от сцената и от публиката в едно общо усещане за почти Богоявление.

Всеки, който пише подобни редове, ясно съзнава в каква ситуация попада - Елвис Костело я бе свел до сентенцията: "Да пишеш за музика е като да разказваш за архитектурата чрез танци." За рок се пише още по-трудно поне защото и пишещият, и четящият се предполага да са над 40-те. Това, което излъчва MTV и което класират в "Билборд", не става за 40-годишни - то е за хлапета, за тийнейджъри. Бизнес, политика, социални проблеми, ресторанти, повечето от филмите, театъра - всичко това са неща за пораснали, за които пишат пораснали. Вярно, че има и изключения като "Корн", забиващи готически гневен рап рок за 14-годишни, харесван истински и от 50-годишни. (Това лято и те бяха в България)

 

Проблемът е, че в търсене на зрелище, рок

концертите все повече заприличват на джукбокс

или на американски кеч (случайно да сте виждали "спонтанния" ефект от блъсканицата на хардкор концерт?). А ставаше дума за live преживяването, за това един групар да покани всички да излязат от клуба и да продължат на паркинга, да танцуват и пеят под луната, да се развикат съседите и да извикат ченгетата, което да прави преживяването още по-незабравимо.