От борда на американски самолетоносач излитат със своите строго секретни бойни машини "Стелт" трима суперпилоти (все лейтенанти): нафуканият Бен (Джош Лукас), привлекателната Кара (Джесика Бийл) и тъмнокожият Хенри (Джейми Фокс - с "Оскар" за ролята на Рей Чарлс в "Рей"). Четвъртият член на елитната ескадрила "Хищни птици" е експерименталният безпилотен самолет ЕДИ, управляван от суперкомпютър - изкуствен интелект със собствена воля и вградена програма за самоусъвършенстване.

Макар че полетите се водят за "пробни", приличащите на извънземни космически кораби самолети (красиви и ужасяващи едновременно) се втурват още от самото начало да оправят "международното положение" - атакуват сборище на терористи в Рангун (Бирма), предотвратяват (или по-скоро предизвикват) ядрена криза в Таджикистан, стигат (след като потрошват летище в Аляска) чак до народнодемократичната Северна Корея (все местенца, граничещи със свръхсилата Китай!)...

ЕДИ обаче е поразен от мълния, шашва се и решава да се саморазправи със Съветския съюз (или поне с това, което е останало от него). Жертва на мегаломанските му амбиции става Хенри, изпратен в отвъдното с всичките му салтанати. Бен и Кара пък се залюбват, докато ЕДИ осъзнава най-сетне отговорността на своята (а и на другарите си) мисия, връща се разкаян в колектива и като един Александър Матросов се саможертва на финала...

В такава вихрена атмосфера потапя своите зрители филмът "Стелт" на дългогодишния продуцент, режисьор и сценарист Роб Коен ("Трите хикса", "Бързи и яростни"), който иначе си е антрополог по образование. Доказан майстор на екшъна, Коен този път разчита изключително много на специалните ефекти, изпипани от "бомбаджията" Джон Фрейзър и "магьосника" Джоуел Хайнек ("Матрицата", "Хищникът", "В какво се превръщат мечтите", донесъл му "Оскар" през 1998).

Реалистичен и внушителен, футуристичен и впечатляващ, "Стелт" дължи своите достойнства и на великолепната операторска работа на Дийн Семлър - също носител на "Оскар" (с "Танцуващия с вълци"), но пък австралиец, което обяснява факта, че повечето от снимките за "Стелт" са осъществени в родината на кенгуруто.

Но като че ли най-привличащата вниманието фигура сред създателите и участниците в "Стелт" е Сам Шепърд (в ролята на капитан Джордж Къмингс, командира на ескадрилата) - драматургът, чиито пиеси се играят по целия свят (поставяни у нас са "Побъркани от любов", "Състояние на ума", "Покойният Хенри Мос"), носителят на авторитетната литературна награда "Пулицър", актьорът с близо петдесет участия в киното и телевизията (номиниран даже за "Оскар" заради поддържащата роля в The Right Stuff), споделящият от години домашното огнище с Джесика Ланг и най-вече сценаристът на култовите в света на целулоида заглавия "Забриски пойнт" (1970) на Микеланджело Антониони и "Париж, Тексас" (1984) на Вим Вендерс.

Тъкмо присъствието на Сам Шепърд във филм като "Стелт" ме накара да се замисля над инак повърхностната история, в която шестват бая щампосани герои - честолюбиви, ала самонадеяни военни (като героя на Шепърд), вманиачени учени, безскрупулни политици, безпощадни терористи...

Не блестят с оригиналност и идеите - за механичното у хората и людското у машините, както и тезата, че съвременната (а най-вече бъдещата) война все повече и повече се превръща във видеоигра (писателят фантаст Орсън Скот Кард разработи великолепно тази тема още преди 20 години в романа си "Играта на Ендър"). Въпреки това имам чувството, че с този филм (добър или лош) планетарното обществено мнение се подготвя за нещо. За нещо сериозно и не чак толкова далечно.