Хипи, банкери, индианци, музиканти, италианци, депутати, клоуни, испанци, раста, вестникари, красавици, нацисти, гаучо, деца с уши на Мики Маус, попътният вятър е довял доста в този град. Но не е успял да разбърка добре.

Така започва водещата тема в най-новия брой на сп. "Бакхус", посветена на Буенос Айрес, на тангото, улиците, ресторантите, метрото, пазарите...

Първите акорди са тържествени почти като във виенски салон. Но централноевропейската им сдържаност трае кратко – мелодията бързо става задъхана, с накъсан ритъм и с патоса на южноиспанското фламенко. Трае няколко такта, но търпението не й стига и напред излиза простото, радостно звучене на италианска тарантела.

Тя подскача, прави няколко жизнерадостни завоя, но ето я отново мелодраматичната страст – пробила си е път с лакти. Това обаче я е отегчило. Тя се оглежда за малко и решава да се стопи в мелодиката на френски шансон – звучен и меланхоличен.

Едно, две, три, четири... и се намесват унгарски цигулки със сантименталната тъга на улични музиканти. Те прерастват в лек забързан хаос като в клецмер. После и те се отдръпват пред напористия, разтърсващ и предизвикателен тон на европейския юг.

Тангото. Бързо, елегантно, агресивно, забавно. Без лайтмотив. Преливащо от един стил в друг, постоянно изненадващо, постоянно изплъзващо се. (...) Днес новото поколение е все така обсебено от тангото в Буенос Айрес, казват местните. Сигурно защото градът остава споен със своя исторически танц.

И толкова сходен с него – бърз, елегантен, агресивен, забавен. Без лайтмотив. Преливащ от един стил в друг, постоянно изненадващ, постоянно изплъзващ се... И европейски – но като принадлежащ на една Европа от средата на миналия век.