Една наскоро излязла статия ме провокира за кратък преглед на влиянието на системата на финансиране на висшето образование върху качеството на образователния процес. Според обобщените в нея реакции на университетите държавните жалеят по недостатъчното финансиране, а частните… се оправят някак си и дори стигат до висоти.

Понеже не искам да хвърлям обвинения към държавните, а да хваля частните (аз съм предубеден – възпитаник съм и понастоящем работя в частен ВУЗ), реших да потърся отговор защо се получава така.

Отговорът се крие в различната система на финансиране и структурата на приходи на държавните и частните университети. Държавните получават (по различни оценки) между 65% и 80% от приходите си от държавна субсидия.

Не е нужно да сте чели Freakonomics (авторите Левит и Дъбнър разглеждат икономиката като наука за стимулите), за да разберете, че ако получавате 70% от приходите си от държавата и по-малко от 20% от студентски такси (които впрочем също са контролирани от държавата, която определя: а) броя студенти, които може да обучавате и б) цената, на която ще ги обучавате), съвсем естествено е фокусът ви да е там.

Няма стимул да инвестирате в сгради, преподаватели (на които също не може да плащате колкото си искате и сте назначили, защото имат документ от ВАК), няма защо да се стремите да подобрите качеството. И когато правителството ви намали (или откаже да увеличи) онези 70%, се вдигате на бунт. Защото директно удря по джоба ви, а няма с какво да компенсирате. Горното няма за цел да предизвика морални оценки, а само отразява рационалното мислене.

Изначалната причина държавата да субсидира висшето образование е, защото то е публично благо. В по-цинични интерпретации – висшистите би трябвало да създават повече добавена стойност, взимат по-големи възнаграждения и съответно плащат по-големи данъци. Но която и интерпретация да ползваме – няма разлика между държавните и частните университети! Защо тогава държавата не финансира студентите (например с ваучери), пък

Единственият неофициален отговор е, че частните университети са някак "по-некачествени" и парите от ваучерите ще се "отклоняват" от неморални "мелници за дипломи" в комбина с немотивирани да учат студенти, които просто търсят "тапии". Простете, но това е нелогично – ако държавните ВУЗ бяха априори по-качествени, нямаше да има четвърто и пето класиране в някои от тях.

И защо студентите в частните плащат значително повече, вместо да отидат в "евтините" държавни? Дискусията обаче не е за качеството на една или друга институция, а само за начините на финансиране. Сегашната ситуация е парадоксална - работещите, чиито деца следват в частен университет, плащат данъци, които се преразпределят от държавата и се дават на "конкуренцията" от държавните.

Иначе казано, "безплатното" висше образование се плаща и от родителите на тези, които няма да бъдат студенти, както и от родителите на тези, които учат в частните университети. Така ли искаме да бъде?

България е в криза и пари "в повече" няма (а и да имаше – така ли трябва да се харчат?). Но не може качествено образование да струва (на студента) колкото празнуването на 8 декември в Банско. Студентите няма да са мотивирани да учат съвестно, ако за обучение заплащат

– изследвания показват, че студентите са по-мотивирани да учат и отделят повече време за учене, когато участват финансово в процеса (The Incentive Effects of Higher Education Subsidies on Student Effort (2004), http://www.ny.frb.org/research/economists/sahin/subsidy.pdf .

Между другото и АУБ има емпирично потвърждение – стипендианти, получаващи пълна стипендия, включваща пълната такса за обучение, общежитие, учебници и храна, отделяха по-малко време от състудентите им, които заплащаха част от сумите от джоба си. Поправихме това преди години с изненадващо добър резултат.)

Както добре се знае, и обикновеното наливане на пари в нереформирани системи също не дава резултат. Нещо повече – изследване на немския институт "Ифо" (цитирано от Георги Ангелов във в. "Капитал" през август 2006 г.) показва, че няма пряка корелация между разходите за образование и успеваемост.

Някои от изводите са посочени тук (с коментар в курсив):

- Автономията при разпределението на разходите в съответното училище влияе позитивно на постиженията на учениците, особено в комбинация с външно оценяване на изхода. (Интересно как би изглеждал сходният въпрос за приходите…)

- Учениците в частно управлявани училища се справят по-доб­ре от учениците в публично управлявани училища. (Тук въпросът не е само до формата на собственост. Спокойно може да добавим и наличието/отсъствието на настоятелства и начин на управление.)

- Източникът на финансиране на училищата (държавата или частният сектор) няма силно влияние върху резултатите им. (Това не е ли аргумент в полза на ваучерна система?)

Да се върнем на висшето образование - конкуренцията е нещо хубаво. Съчетана с премахване на определянето от държавата на броя обучаващи се по професионално направление – още по-хубаво. Това, съчетано с либерализация на таксите, така че кандидат-студентите да "гласуват с краката (портфейла) си" – още по-добре.

Премахването на историческия принцип на финансиране (и то само на държавните ВУЗ) – мечта. Е, аз не съм достатъчно смел да предложа ваучерна система (парите следват студента) и за частните, и за държавните университети по време на криза, но разговорът може и трябва да започне сега.

Ясно е, че системата на висше образование би могла да ползва допълнителен ресурс, стига той да е налице. Ясно е, че има качествени и некачествени участници на образователния пазар и от двете форми на собственост. Ясно е, че държавата може и трябва да участва регулацията на пазара – например чрез акредитация или рейтинговане. Но по-важно е да има среда, в която пазарните механизми да  действат така, че

което е единственият начин системата на образование да се подобри.

Такава среда би могла да бъде система на финансиране, при която държавната субсидия за висше образование се намалява (плавно, в рамките на 5-7 години) от сегашните 70% до 30-40% от себестойността на образователния продукт (дори да е измерен със сега действащия компрометиран "норматив"), а останалото се заплаща от студента с държавно гарантираните студентски заеми.

Предложението може да се калибрира, за да е неутрално към бюджета – сумата на поетапното намаление на директната субсидия за държавните университети може да се компенсира с увеличение на гаранционния фонд за студентско кредитиране, като позволи плавно нарастване на общата сума за издръжка на студентите по професионалните направления – за да се повиши унизително ниското равнище на този "норматив" (който в момента е по-малък от разхода за издръжка на гимназиален ученик!).

Така ще се постигне заинтересуваност у всички участници в процеса да предлагат и изискват по-качествено образование – студентите, защото инвестират ресурс, който ще връщат, а университетите – защото голяма част от приходите им ще зависи от това дали предложеното от тях отговаря на нуждите на студентите и пазара.

Сегашното състояние е сходно с това държавата да определи кои (държавни) пекарни по колко типови хляба, франзели и бели хлебчета ще произвеждат, и то на определена от правителството (субсидирана) цена. Този филм вече сме го гледали и не ни хареса особено.

* Авторът е заместник-ректор по финанси и администрация на Американския университет в България. Изразеното в статията мнение е лично и не ангажира ръководството или настоятелството на АУБ.