Заглавието е подвеждащо. Такъв просто няма. Човешките недостатъци битуват у различните хора в различни комбинации, но сборът им никога не е равен на нула. Иначе казано - търсенето на идеален радионачалник е обречено на неуспех в зародиш. Да не си губим времето. По-добре прагматично да извлечем поуки от радиодрамата, за да не се превърне в радиосериал.

Както и да се променя Законът за радиото и телевизията - а той трябва да се промени, бъдещите кадровици на радиошефове трябва добре да осъзнаят от каква сложна сплав е съградена "старата радиокъща": от равни количества здравословен консерватизъм и здравословно новаторство (експериментаторство). Всеки уклон в едната или в другата посока ще превърне институцията или в нафталинен динозавър, или в неугледен рапър на класически концерт. Балансът може да се постигне чрез диалог между консервативно настроен управителен съвет и по-екстравагантен програмен съвет или чрез реално участие във вземането на решения (или поне в обсъждането на проблемите) на демократично избрана редколегия с творчески правомощия. При добро желание и по-задълбочен анализ това вътрешно взаимодействие може да се реализира с изработването на конкретни правила за работа, включващи като задължителен елемент предварителното обсъждане на предстоящи промени в програмната схема. Така ще се спести предварителното вайкане, че сме опропастили програмни отрязъци, а и отговорността няма да се стовари върху една, а върху няколко смели глави.

Както и да се променя законът - а той трябва да се промени, гръмотевиците от избора на Иван Бориславов ще отекват още дълго в ушите и на политиците, и на членовете на НСРТ (или на бъдещия регулаторен орган, ако има такъв). Надявам се, че ще бъде преосмислена следната абсурдна грешка - колегията да бъде подтикната преди избора да съчинява подписки в подкрепа на професионалните си и административни фаворити, да хаби редакционен плам, да брои "питомните зайци", да надзърта в чужди подписки, да се дели на наши и ваши по незнайно какви принципи, а когато регулаторният орган избере свой фаворит, различен от онзи с най-обемист шлейф от подписи, колегията да изпадне в амок, да се почувства с пълно основание дълбоко измамена и излъгана. Ако действително се държи на мнението на колегията, защо законът не предвиди директен избор? Така поне ще си скубем косите във вътрешното пространство на радиото и няма да осигуряваме визуален цирк за останалите електрони медии и печатни издания. Само ще лети пух и перушина, а накрая ще се потвърди правилото: каквото сам си направиш, никой друг не може да ти го направи... Поучителни изводи могат да се извлекат и от "единомислието" на творческите съюзи, поели тежката мисия по номинирането на радиошефове. В държавата не останаха двама творци, които да се поздравят, като се разминат на улицата. Интересно какви мигове на зашеметяващо колегиално "единомислие" ще настъпят, когато отговорността за избора на радиошеф се "връчи" на професионалните журналистически организации, нетърпелива съм да го дочакам.

Както и да се променя законът - а той трябва да се промени, случилото се е поука и за политическата класа. Да, тя е по-силна от четвъртата власт, най-малкото защото политиците се избират от електората, а журналистите се самопоканват в професията. Но умните политици знаят, че са загубени без добрите журналисти /т.е. онези, които задават неудобни въпроси/. Най-тежките удари върху имиджа на политиците идват от журналистите, задаващи скучни и гладки въпроси. На тази "атрактивност" електоратът отговаря по два начина - или задрямва, или превърта копчето. Политиката сама по себе си не е най-вълнуващата тема, необходим й е ловък посредник.

Както и да се променя законът - а той наистина трябва да се промени, моля, въведете в него изискването за радиошефове да не се избират големите имена в професията. "Трансферът" отнема от радиоефира най-добрите гласове, на практика ги кара да млъкнат. Тази службоугодна форма на цензура лишава професията от приемственост, поставя младите в подвеждащата среда на надбягване със собствената незрялост - надбягване, което финишира в смешна грандомания и чувство за величие.

Законът трябва да се промени, но дали ние сме се променили достатъчно, за да предприемем тази належаща промяна?