В момента нацията съпреживява силен детективски сюжет. Най-употребяваните думи са касета, чувал, труп, манипулация. Не зная при последното преброяване колко българи бяха "отчетени" като постоянно пребиваващи в страната, но явно точно толкова българи са въвлечени във фабулата а ла Агата Кристи. А край нас умират деца и юноши не само физически, а и духовно. Забравени от родители и общество тийнейджъри се разхождат с празен поглед и разширени зеници. Не някой друг, а ученици продават дрога на ученици. Учителите стъпват на пръсти край зле прикривана училищна агресивност от страх да не бъдат причакани по тъмно в сляпа улица. Не смеят да предявят основателните си претенции за повече тишина и ред в часовете, защото училищният правилник е рестриктивен към... самите тях. Но нека не навлизаме в баналното съждение колко са лоши днешните млади, а ние някога какви добри бяхме.

Много шаблонно звучи, но май е вярно - днешните млади не поддържат диалог с околния свят. Те не се чувстват разбрани, нито пък се опитват да разберат логиката на възрастните. А и каква философия на битието им предлагаме ние? Какво чуват те всеки ден от нас? Колко сме отвратени от прехода, колко изхабена е политическата класа, колко е безперспективно да се живее в България, как успяват само мошениците, а парите задължително са "мръсни", че трудът е само за баламите, ние от средното поколение сме жертва на десетгодишен хаос, никога няма да се оправим и т.н.

Юношите знаят наизуст целия ни оплаквачески репертоар. Девет от десет родители съветват потомството си - учете, за да се измъкнете от тази бедна страна. А младите, заредени с естествен възрастов оптимизъм, немеят пред този житейски апокалипсис. Те са прагматични, последователни и непреклонни в задоволяването на собствените си потребности. За ужас на околния трагизъм те се забавляват, самоиронизират се, градят своя култова култура - според възрастните маргинална, а според самите тях - младоцентрична. В ценностната им система парите не са на първо място. Начело е семейството и личното щастие. После идват приятелството и влиянието на средата и чак тогава се нареждат професионалният успех и материалното благополучие.

Засипани с обвинения, че не се интересуват от нищо друго освен от себе си, младите отговарят на упреците по следния, техен си начин: наблюдават с вълнение и бяла завист филмите от тоталитарните десетилетия, защото знаят, че това е време, което не им принадлежи, и жадно "усвояват" музикалните хитове от младостта на родителите си. Имат пространство в сърцето си за всякаква еклектика, затаяват дъх пред пишеща машина отпреди половин век, а попиват компютърни новости за секунди. Упорито мълчат, но ако бъдат предизвикани, споделят "революционни" мисли от рода на "няма нищо лошо в това младият човек да е бисексуален". Не ги смущава, че връстниците им вземат наркотици, но се гневят, когато някой им пуши цигара под носа. Не четат книги, а са по-подготвени по проблемите на постмодернизма от предишните поколения. Никакви сексуални и умствени експерименти не могат да ги изненадат, но любовта ги кара да се изчервяват, а покушението върху духовната свобода дълбоко ги отвращава.

Изобщо това е една вселена, която очаква да бъде опозната, един континент, който се надява да бъде открит. Ние обаче сме твърде заети с детективски, битови и политически сюжети, за да се впуснем в подобно приключение.