Свикнахме всеки ден да научаваме името на още едно никому неизвестно македонско село. Сценарият е все един и същ. Македонската армия и албанските терористи си разменят изстрели, селото става мимолетен център на международните новини и след това бива изместено от следващото, неотбелязано на картите село. Въпреки привидния динамизъм този ритъм може да продължи много дълго, без да донесе съществено развитие. Просто ще се отчитат все по-големият брой и калибър на изстреляните патрони и снаряди.

Двукратните погроми над албанските и мюсюлманските магазини и къщи в Битоля обаче са събития от друг порядък. Те ясно показват, че македонците, от една страна, и албанците и другите мюсюлмански малцинства, от друга, стоят от двете страни на бездънна пропаст от недоверие, което лесно преминава в неконтролирана омраза.

Обикновено причините за македонската криза се свързват или дори извеждат от косовската война. В това има някаква истина, но погромите в Битоля доказват изцяло вътрешния характер на противопоставянето на македонци и албано-мюсюлмани. Оказва се, че малките мултиетнически държави могат да издържат само временно вътрешните си противоречия. Съдбата на Македония е учебникарски пример, че без навременна перспектива за приобщаване към голяма, развита, правова и просперираща наднационална структура, всички опити за мултиетнически държави се провалят. Пропусне ли се моментът, вековните омрази образуват рецидиви и многобройните малки народи на полуострова започват да се опитват да решават проблемите на незрялата си модерност и постмодерност за сметка на съседа, който

е подръка. Вместо да се разберат всички международни отговорности за проблемите в Македония, напоследък като слухове и анонимки се разпространяват някакви идеи за нов Берлински конгрес и разчертаване на нови граници на Балканите. Тези планове се подхвърлят с претенцията да бъдат алтернатива на досегашния път за решаване на постюгославските кризи. Няма никакво съмнение, че това са пробни камъни, подготвени да тестват както политиците с влияние, така и общественото мнение из балканските държави. Перспективата, която е заложена в картографските упражнения за нови граници в Югоизточна Европа, няма да доведе до стабилност в региона, а само ще укрепи омразите и ще задълбочи междуетническите конфликти. Евентуалното приемането на такива съвременни данайски дарове ще впрегне енергията на няколко поколения в постигането на цели, които не носят индивидуално щастие и успех, а отново реализират безсмислени колективни фантазми за владеене. Дано българските политици от бъдещото правителство са наясно с това и могат да отхвърлят в критичния момент плиткоумните миражи за българско знаме, побито на Самуиловата крепост.