Започналите консултации за сформиране на правителствена коалиция и декларативното преминаване на БСП в опозиция повдигат въпроса за борбата за политическия център в България. В тесен план възможните отговори засега като че ли изглеждат изгубени някъде в мъглата от Емил-Кошлуковото "НДСВ и СДС са едно и също", попарената християндемокрация на ОДС и либералните припламвания на ДПС.

Но погледът към световните политически стандарти, към които претендират да се равняват родните политици, насочва в интересна за размисъл посока. Защото дебатът за "третия път" на Тони Блеър, "новия център" на Герхард Шрьодер или "новите демократи" на Бил Клинтън очертава един ясен отговор - модерният политически център е там, където са избирателите, а не, където искат да ги заведат политиците.

С внушителната си победа отпреди три седмици британските лейбъристи са най-пресният пример. Скоро в тази зона може да се настани и републиканецът Джордж Буш, който миналата есен провали почти сигурната победа на Ал Гор именно защото последният предпочете да избяга встрани от удобната, политически равновесна позиция, която Клинтън оформи в двата си мандата. За консултанти, организатори на кампании и писачи на речи изразът "политически център" се превърна в заклинание за постигане на сигурна победа най-малко за още един мандат във властта. Както писа неотдавна Робърт Рийк във "Вашингтон пост", живеем в златния век на политически центризъм.

Какво обаче съдържа тази опаковка с вече попротрити от употреба ръбове и защо за едни свои последователи формулата носи триумф, а за други - поражение?

Един от възможните отговори е, че тя е за политици с много силен усет за попътния вятър, създаден от настроенията на повечето избиратели. Както и за това точно къде политикът трябва да спре да бъде "лидер" и само да насочва платната, вместо да напъва кораба на управлението срещу потока на неизбежното. От раждането на гражданското общество насам политиката винаги се е съобразявала с общественото мнение (като изключим онези режими, които го диктуват с желязна ръка). А то е толкова аморфно и непрекъснато променящо се, че да се обяви един политик за "центрист" и да се закотви там, означава един ден да се окаже зад кулисите, докато прожекторите вече са осветили други на политическата сцена. Циниците казват, че днес "центрист" се превежда като "онзи, който умее непрекъснато да следва социологическите анкети".

Вижте колко добре прави точно това Блеър. През 1997 - годината на първата му победа, на Великобритания й бе дошло до гуша от "социалния дарвинизъм" на Маргарет Тачър, но избирателите не смееха да се доверят на традиционния лейбъризъм с щедрите му бюджети и раздуто правителство. Точно в тази точка на пречупване Блеър хитро измъдри фразата "трети път" и омагьоса с нея публиката. В действителност той почти не промени бюджетните планове на управляващите консерватори, но намери начин да субсидира нископлатените работници - същото, което Клинтън направи в САЩ като похвалена от мнозина крачка към центъра. Нещо повече - тъкмо след като бе приключил кампанията си, Блеър обеща да харчи повече за обществени услуги като здравеопазване и образование, за което британците отдавна настояваха. И тук трябва ясно да се разбере, че с тези ходове Блеър нито се върна в стария ляв лейбъризъм, нито се придвижи към някакъв имагинерен нов център. Той просто остана там, където му сочеха анкетите. Същото се повтори с унищожителен успех и тази година - докато консерваторите скандираха "Спасете британската лира от еврото", лейбъристите говореха за социални програми. Получи се с огледален знак ситуацията от 1983, когато в последния пик на студената война лейбъристите скандираха "Забранете атомната бомба".

Днес някои казват, че Блеър се е учил добре от Клинтън. Но беше ли Клинтън центрист? Познавачите на американската сцена отговарят "зависи от гледната точка и за кой период говорим". През септември 1993 - броени месеци след като встъпи в длъжност, Клинтън обяви своя амбициозен план за реформа на здравеопазването. По това време го подкрепяха 67% от американците и неговият екип вероятно си е помислил, че може да си позволи атака за окупиране на "центъра" с една здравна схема нито по левичарското "всеки плаща поголовно", нито по консерваторското "всеки плаща само за услугата, която получава". Но само пет месеца по-късно мащабният проект бе изоставен като "твърде краен" и последвалата през 1994 голяма републиканска победа на частичните избори за Конгрес се дължеше на обвиненията срещу Клинтън в левичарски екстремизъм. През останалите 6 години на власт президентът нито веднъж не повдигна въпроса за реформа на здравеопазването.

Означава ли този пример, че в средата на 90-те в Америка центърът се е придвижил надясно? Не съвсем, отговаря Рийк във "Вашингтон пост". По-скоро планът на Клинтън бе отишъл наляво. Критиците му го размахаха като символ на заплахата за "голямото правителство, прегазващо личния избор" и спечелиха PR войната. Което не означава, че днес повечето американци не предпочитат бюджетните излишъци да отиват за здравеопазване, вместо алтернативното съкращаване на личните разходи за данъци. Тук обаче изниква един парадокс - тази година американците подкрепиха мащабния план на Джордж Буш за съкращаване на данъците. Кое тогава е политически център - първоначално популярният план на Клинтън, свършил на боклука, или мъчително стартиралият данъчен пакет на Буш, превърнал се после в победа?

Така зададен, въпросът е безсмислен, защото се опитва да опише политическия център с това къде точно стои мнозинството от публиката. Едно възможно решение за измъкване от непостоянството на общественото мнение е твърдението, че движението към политическия център всъщност означава изоставяне на старовременната политическа база и следване на настроенията на средната класа. Последната обаче е доста по-независима от традиционните привърженици на партии и може да поднесе неочаквани обрати в настроението си. Друг проблем с тази група е, че тя не е особено дейна по избори и чрез нея не може да се активира негласуващата част от избирателите. При това колкото повече политиците центристи се опитват да говорят на тази средна класа, толкова повече останалите групи се чувстват изоставени.

Политическият център не е и в златната среда между онези, които искат повече държавна намеса, и другите, които държат правителството да урежда добре живота им. Все повече се коментира, че политическото движение към стабилния център трябва да се прави стъпка по стъпка. Една здравна реформа например не бива да стартира накуп, а да променя първо детското, после училищното здравеопазване и т.н. Така се избягва острата поляризация в обществото, която е най-големият враг на центризма. Това не означава, че политиците трябва да се движат единствено по най-малкото съпротивление. Напротив, те трябва да фокусират общественото внимание върху въпроси и дебати, от които то опитва да се измъкне. Последното изисква много умение, такт, упорство и убедителност. Ако го нямаше това, нямаше да има тачъристко-рейгънисткия демонтаж на Голямото правителство и озаптяването на синдикатите, нито неотдавнашните промени във финансирането на политическите кампании в САЩ.

За подобни решителни крачки обаче е нужно политикът да бъде водач, но пък е трудно да си лидер, стоейки в центъра, тъй като повечето избиратели вече са там, а и не е кой знае какво постижение да ги караш да тъпчат на място. Модерният центризъм е по-скоро усет за незабавна реакция на променящите се нагласи на публиката и особено на онази част от нея, която редовно гласува. В крайна сметка това е остър открит дебат по въпроса от какво се нуждае нацията, какво да се прави и защо.

Големият проблем за родните политици и особено за новите победители е как ще побългарят всичко това. Да оставим Запада - в Чехия например през миналия месец 30% от населението се декларират като центристи, 35% като стоящи вдясно от центъра, а 15% като левоцентристи. Вдясно са чехи на възраст 30-44 години, с висше образование и добър жизнен стандарт - внушителна група, с каквато България не може да се похвали.

Любопитно е как тогава ще опишат позицията си новите български управляващи? По западен маниер НДСВ умело изтъка предизборната си шарена черга от разнородни и разнопосочни социални групи. Но с влизането във властта движението бързо може да я превърне в шарено кълбо оплетени конци точно насред златния век на политически центризъм.