Внасянето на законопроект за вероизповеданията още в първия ден на 39-ото Народно събрание, и то от депутат на царското движение, бе наистина знаменателен акт. Желанието чрез него да се даде статут на юридическо лице на Българската православна църква, да й бъдат върнати насилствено отнетите след 1944 г. имоти и най-сетне - да се спре административният произвол в духовните дела, който стана причина за 9-годишния разкол, е сериозна заявка, че в държавната политика спрямо БПЦ настъпва смислена промяна.

Симеон Втори очевидно има амбицията да бъде запомнен като обединител на православната църква. Дали това не е свързано с някакви по-дългосрочни негови планове ще бъде пресилено да се гадае. На намерението му по-скоро трябва да се погледне с добронамереност. Защото за разлика от досегашните управляващи, които се провалиха в тази деликатна област или от незнание, или от дълбоко сбъркани геостратегически изчисления той поне се опитва да намери разумната формула за отношенията между църква и държава.

Тази формула всъщност е съвсем простичка - "кесаревото - кесарю, божието - богу", което на църковен език се превежда като "симфония" на властите, а на народен - като "по-малко държава в църквата" или "всеки да си знае мястото". Друг е въпросът, че тя ще се приложи трудно, защото в досега установения прагматичен подход към чисто духовните дела се крие коренът на характерната българска отчужденост от мистичната дълбочина на християнството и неговото приемане повече като обред и по-малко като откровение и божествена истина. Пък и за беда или не още от покръстването при Борис І БПЦ винаги е участвала в политическия живот - ту като залог за някакви отстъпки от други държави, ту като рупор на националните идеали и двигател за осъществяването им. Единственият случай в историята ни, когато на духовника било погледнато с истинско, почти мистично преклонение, е срещата между цар Петър и свети Иван Рилски, които се съзерцавали от два върха в Рила, за да покажат, че мисиите им на този свят са различни.

Традицията църковните дела да се следят изкъсо и да се администрират от светската власт се утвърждава особено след 9 септември 1944 г. Схизмата, наложена на българската църква през 1872 г., срещу която духовниците ни безуспешно се борят 70 години, е премахната за един миг с подкрепата на Москва. Със завидна бързина под натиска на светските власти за нов екзарх е избран софийският митрополит Стефан. През 1946 г. Георги Димитров очертава и официално ролята на църквата в две свои речи, събрани в брошурата "Какви трябва да бъдат Българската православна църква и нейните служители". Забележете какво казва той: "БПЦ трябва да бъде не на думи, а на дело народна, републиканска, прогресивна църква" и "да върви с духа на новото време". Година по-късно конституцията формално отделя църквата от държавата, но Вълко-Червенковият закон за изповеданията от 1949 г. категорично регламентира правото на държавата да администрира БПЦ. През 1953 г. църквата ни окончателно се интегрира в социалистическата държава като патриаршия. Така и изборът на ловчанския владика Максим за патриарх през 1971 г. съвсем естествено става с участието на властите. Факт, който ни най-малко не пречи на останалите му "колеги" да го припознават до ден днешен за такъв.

След 1989 г. беше съвсем естествено законът от 1949 да бъде заменен с нов. Това не се случи. Напротив, през 1992 г. именно той стана двигател на разкола, а онези, които тръгнаха да "декомунизират" църквата, парадоксално постигнаха не друго, а истинското тържество на атеистичната пропаганда. Като се започне от срамната двегодишна окупация на Синодалната палата и късането на раса, мине се през избора на вече покойния Пимен за "алтернативен" патриарх и се стигне до абсурдното определение на Върховния административен съд от 18 октомври 2000 г., регламентиращо всеки, който не харесва (!) ръководството на БПЦ, да се ползва от правото да си регистрира своя църква, при това под същото име. Апропо за разлика от останалите деноминации именно ръководството на "традиционното" според конституцията ни изповедание няма регистрация, БПЦ не се ползва със статут на юридическо лице и още не са й върнати имотите.

За 9 години битуваха три основни версии защо бе задвижен разколът: 1. за моделирането ни за чужди религиозни каузи; 2. за цивилизационна преориентация и скъсване на "православната дъга с Москва"; 3. заради икономически интереси. Впрочем нищо не пречи на трите да се съвместяват, но най-вероятното обяснение все пак е третото. В основата си разколът не е верски, а именно финансов. Ако не беше той, днес БПЦ щеше да е мощен икономически фактор, с невероятна имотна база и добри банкови постъпления. Това обяснява защо хората на "Софийския митрополит" Инокентий, регистриран от столичната община, заявиха след внасянето на законопроекта: "Щом искате война, ще ви я дадем." Тези расоносци държат изключително важни финансови лостове за управлението и източването на църквата. Тяхна е завзетата през 1996 г. свещоливница в "Илиянци", а е знайно, че основните постъпления в бюджета на църквата идват именно от продажба на свещи. Под тяхно разпореждане са и няколко апетитни имота в центъра на София. Ясно е, че влизането на новия закон в сила ще спре доходоносните кранчета. Същото се отнася и за провинцията, където множество манастири се отдават под аренда срещу солидни наеми.

Разколът попречи на БПЦ да заеме полагащото й се място, да приласкае паството, да се заеме с истинската си мисия. Властта също в един момент предпочете да остави църквата на иждивение, разчитайки биологичните закони постепенно да скрепят примирие между враждуващите лагери. Разколът обаче беше и удобно оправдание за Светия синод защо църквата все повече заприличва на временно предприятие с обществен рейтинг под санитарния минимум. Ако влезе в сила, проектът ще нагърби синодалните старци, а и самия патриарх Максим с изключително голямата отговорност да докажат, че този облик на църквата наистина се е дължал само на външна намеса.

Мнозина роптаят, че България има нужда от по-силна личност за патриарх и че бъдещият закон ще даде много власт в ръцете на компрометирани хора. Прави са, гледайки на църквата от външната й, видима страна, от социално-политическата й същност. Но църквата има и невидима страна, това е нейната божествена същност, и за вярващите тя е по-важната. Патриархът е пожизнен, бил той добър или лош, и без да искат, всякакви приказки за избирането му от комунистите са плод на умове, които поставят... комунистите над Бога. За 9 години държавиците ни трябваше да разберат, че църквата не е БЗНС, където нещата да се нагласят чрез смяна на председателя или с отнемане на съдебната регистрация. Да, България заслужава по-достоен патриарх. Но тя заслужаваше и заслужава и по-достойни политици.

Във всеки случай Симеон Втори добре хвана юздите на църковния разкол. Тепърва ще видим дали ще съумее и да го опитоми.