Вероятно дълги години Симеон Сакскобургготски си е представял как ще стои от дясната страна на патриарх Максим и това ще му придава държавническо великолепие. Дали е така - сега не ни вълнува. За нас е важно, че от всички досегашни управленци на България единствен царят премиер избра правилния подход към православната църква.

Досега обаче на новия министър-председател не му се беше случвало да се сблъска с вироглавството на дядо Максим и синодалните старци. А няма да мине много време и синхронът между държава и църква отново ще се пропука. Двигател за това ще бъдат не разколниците или въпросът за невърнатите църковни имоти. Голямата пробойна между двете ще зейне от напълно различната им геоориентация.

Двете външни политики, които водят държава и църква, ще станат особено очевидни при предстоящото посещение на Вселенския патриарх Вартоломей през септември и подготвяната визита на папа Йоан-Павел ІІ идната пролет. От тях със сигурност ще се разбере, че на световния кръстопът светската и духовната власт сериозно се разминават във времето и пространството - първата е поела на запад, а втората е спряла да си почине някъде в 11 век, заковала поглед на изток; едната иска да я показват по CNN редом до махащия за поздрав Свети отец, а другата гледа, ако е възможно, изобщо да не влиза в обективите, за да може изкусно да лавира между двата мастодонта на православието - Москва и Цариград, за да ги използва по предназначение, когато изпадне в беда.

Държавата е петимна да си направи реклама чрез Ватикана, защото това, ако не точно "цивилизационен избор", за нея представлява добра атестация по пътя й към ЕС и НАТО. Тя не разбира защо църквата се противи на тази визита, защо се изплъзва с обтекаеми фрази като: "Ако папата дойде, ще го посрещнем като всяко официално лице", по какви причини днес дядо Максим се целува с Вартоломей, а утре не го пуска да служи литургия в Пловдив, да речем. Така държавата остава с впечатлението, че ръководството на църквата или не знае какво прави и действа според настроението си, или че направо се противи на националните приоритети.

От друга страна, за църквата папата е само Римски епископ, тя не схваща защо е важно Йоан-Павел ІІ да дойде тук, след като не признава първенството му, не приема аргумента, че щом пристигне, той може да изтрие петното от "българската следа" в атентата от 1981 г. и излиза с довода, че същото той трябваше да стори от балкончето на Ватикана преди много време. Съвсем елементарно казано, истинската причина БПЦ да затруднява идването на Светия отец е не толкова догматическите разминавания между православие и католицизъм, колкото страхът да не бъдат разгневени големите в православието. Малката църква посестрима трепери от ужас, че може да влоши отношенията си с Московската патриаршия, изживяваща се като "втори Рим" (тази година Алексий Втори, който се има за нещо като "православен папа", излезе с остра декларация срещу посещението на Светия отец в Украйна). Същият страх тресе БПЦ и при общението й с Вартоломей - щом той й е нужен да обясни на светските власти кой е каноничният (или легитимният по нейната терминология) духовен глава, Вселенският патриарх винаги бива използван като защитник. Така стана през 1998 г., когато в София се проведе Всеправославен събор за целите на това обяснение. Когато руският патриарх Алексий ІІ обаче води тиха война с Вартоломей, защото "вторият Рим" по обясними причини никога няма да преглътне титлата "Вселенски" (загубила впрочем смисъл още след падането на Византия), нашите синодали гледат или да вземат неговата страна, или да се снишат, докато отмине бурята и интересите на малката "сестра" имат изгледи да оцелеят при сблъсъка.

Дори да не го съзнава, съсредоточена в лавирането на изток, БПЦ наистина затруднява прозападната ориентация на държавата (в края на 1998 г. БПЦ излезе и от Световния съвет на църквите - организацията, което работи за сближаването между религиите, с което се капсулира още повече под претекст, че в икуменическото движение влизат и секти). В казуса "папа" мнозина дори са склонни да тълкуват нейното поведение като вредителско и егоистично. Разбира се, те не са прави, защото гледат на БПЦ само откъм външната й, видимата страна, тълкуват я светски и не вникват в тайнствения кипеж, който е същинският й живот. Но за такива упреци в края на краищата е виновна и църквата - за 10 години тя не успя да направи съпричастни на този живот иначе жадуващите духовно приласкаване пасоми. Ето защо мотивите на патриарх Максим и синодалите да не изпратят покана на папата няма как да бъдат разбрани, колкото и канонични основания да съдържат. Върху скалата на моралното, за разлика от големия авторитет Йоан-Павел ІІ, нашите духовници просто не се регистрират. За православния свят нашият патриарх може да е равен по сан на папата, но в очите на родната общественост това изобщо не е така. Да не говорим, че дребните сметки на БПЦ няма как да бъдат представени като голяма загриженост за чистотата на вярата.

За синодалите и богословите може да звучи неприемливо, но за да не се стигне до сериозно разминаване между държавата и БПЦ, отстъпки следва да направи църквата. Само от нея зависи дали те ще бъдат жалки, или ще изглеждат като проява на мъдрост. Ако синодалите продължат да упорстват, но оставят вратичка с "ще посрещнем папата, щом държавата иска", това ще е чиста проба недалновидност. Ако посрещне Йоан-Павел ІІ като първия папа славянин, ако погледне на него като на заслужаващ огромно уважение християнин, ако говори с него като "равен с равен", патриарх Максим само ще спечели. Подготвяната визита е всъщност рядък шанс той да издигне собствения си авторитет, този на Българската православна църква, че и на цяла България. Пример за това е Гърция, която беше особено яростен противник на папската визита през пролетта на тази година. В крайна сметка се видя, че проявеният разум от страна на Атинската архиепископия и жестът на папата, който се извини за кръстоносните походи, не само тушираха напрежението, но направиха от посещението събитие от световна величина и издигнаха престижа на Гърция.

Ето това трябва да внушат на нашия инатлив старец светските власти, ако искат държава и църква поне да не си пречат.