Веднага след като НДСВ обяви подкрепата си за независимата кандидатура на Петър Стоянов, потърсените за мнение анализатори възкликнаха в един глас: Симеон и неговото движение се оказаха безпомощни, защото не бяха в състояние да излъчат достойна фигура за президент. Подобно учудващо единомислие бе регистрирано и в противниковите лагери на БСП и СДС. Социалистите с някаква приповдигната веселост заявиха, че "безсилието" на царя премиер било "началото на края на НДСВ", а интригата около президентските избори щяла тепърва да се задълбочава. Неадекватно засмян пред камерите на БНТ и зам.-председателят на СДС Димитър Абаджиев констатира "слабостта и неспособността на управляващите да вземат сериозни политически решения" и направи смелото умозаключение: "Важното е, че подкрепата около Стоянов се задълбочава."

С една дума, всичко вече е ясно: Симеон е признал, че не го бива за нищо; в НДСВ тръгват центробежни процеси; вбесено от развоя на събитията, ДПС излиза от управляващата коалиция; вторият мандат на Стоянов е почти сигурен; има промяна в обществените нагласи, което дава основание да се заговори за предсрочни парламентарни избори... Дали обаче наистина е такава и какво всъщност се случи?

Във вторник вечерта ние действително бяхме свидетели на едно огромно безсилие. Само че то не се излъчваше от царя премиер. Напротив, Симеон за пореден път изигра знаков моноспектакъл, чиито внушения се простират далеч отвъд събитието "подкрепа за Стоянов" и ще имат трайни последствия за цялата ни политическа система. Онова, което стори царят, отивайки на "Дондуков" 2 при падането на нощта, не произтичаше от изключителното му уважение към личността на Петър Стоянов, нито бе продиктувано от преклонение към президентската институция. Този символичен акт не означаваше признаване на собствена немощ, а посочване, назначаване, поставяне, ако щете и "помазание", сторено от силния спрямо слабия. В този смисъл царят не подкрепи, припознавайки Стоянов за "своя" президент, а му връчи трудов договор за още 5 години, подчертавайки, че това става по негова воля, по снизхождение свише, по личното му благоволение. Ако искаше просто да даде рамо на настоящия държавен глава, царят можеше да се обърне публично към избирателите си и по друг начин, без да "гостува" на "Дондуков" 2. Отиването му там обаче беше акт на проникване и обсебване и на тази до вчера чужда територия. Симеон не влезе при Стоянов като лидер на управляващата партия, той се спусна като Свети дух. И зачете не декларация за подкрепа, а тронно слово. Цялото поведение на Сакскобургготски - дългата реч пред сконфузения поглед на президента и окончателното "Благодаря", подсещаше за тържествено посвещаване на рицар или ръкополагане на духовник. Сугестията на такава силна сцена прави изборите да изглеждат предрешени и до голяма степен излишни, едно дребно угаждане на демокрацията и подробност, без която няма как да се мине. На "Дондуков" 2 във вторник имаше един държавен глава. И той не се казваше Петър Стоянов.

Подкрепяйки "независимия кандидат-президент", царят избягна няколко опасности:1. да излъчи конкурент, който да бъде натоварен с функции, присъщи по-скоро за него; 2. да изгуби изборите след триумфа си от юни, издигайки фигурант; 3. да си създаде враг в лицето на настоящия президент и да изпусне един важен център на власт; 4. да позволи на СДС да припише победата на Стоянов и за своя и да му даде шанс за вътрешна консолидация и укрепване като опозиция; 5. да бъде заподозрян на Запад, че противоборството му срещу "гаранта за евроатлантическата ориентация" на страната е противоборство срещу самата евроатлантическа ориентация. Неслучайно Симеон нарече хода си "ясен знак за съпричастност към ценностите на европейските народни партии". Това е твърде показателно в контекста на случилото се с НДСВ в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа миналата седмица, когато царското движение беше записано сред партиите с неясна политическа физиономия сред формациите на Хайдер и Жириновски.

Тоест, този ход беше единственият печеливш за г-н Сакскобургготски. И чудесно обяснява какво имаше царят предвид, когато през април заговори за "радикална промяна на политическата система". Цялото протакане около кандидатпрезидентската кандидатура следваше eдна желязна логика: да се дискредитират партиите, като се унижат максимално, да се неглижират институциите, да се наложи Единствения в държавата като онзи, който казва последната дума и слага точката. Тактиката на царя е да прелъстява политическите играчи според текущите си потребности и да ги изоставя според крайната си стратегия. А тя все повече се доближава до налагането на олигархичен модел на управление като този в Русия, т.е. един силен център на власт, крепящ се на едрия бизнес и култа към личността, подчинен парламент, постоянна ротация на хора в правителството, маргинализирани партии, които се избиват помежду си, кухи институции. Политологическите прогнози, че царят премиер ще започне да се държи като баща си и ще възпроизвежда властови модели от 30-те години на миналия век, се оказват сбъднати. Партиите са овладени и без Закон за защита на държавата, институциите - с едно погалване по главата. Днес всички са "в джаза": Петър Стоянов не може да откаже подкрепа, когато вторият мандат му се подарява на тепсия и така нежно; коалиционният партньор ДПС е натикан в миша дупка и въпреки заканите за "депесарски шутове" от обеднелия арсенал на Доган, движението няма да пропусне предоставения му рядък шанс да консумира още от властта; БСП изглежда повече от жалка, след като остана с пръст в уста и превърна лидера си в камикадзе; СДС се лишава от каквито и да било възможности да оперира чрез свой център на власт, защото в очите на електоралните единици "независимостта" на Стоянов вече ярко жълтее. НДСВ няма да се разцепи, тъй като недоволстващите "мравки" едва ли току-така ще се лишат от хранителна среда, извън която съществуването им е невъзможно. А готовността за "предсрочни парламентарни избори", каквито се реят във въображението на Доган, ще се разбере от ниската избирателна активност през ноември...

Царят направи така, че хем включи всички в управлението, хем ги изтика оттам, взимайки всички лостове и механизми в свои ръце. Но няма невинни, чисти и неизкушени. В процеса по установяването на тази мека диктатура или поне начална форма на еднолична власт лъсна цялата крехкост на българския политически и институционален градеж. А когато е заплашен фундаментът, въпросът вече не е кой и как ще поеме отговорността за случилото се, а какво ще дойде след него. Във всеки случай фактът, че сме изправени пред първите излишни избори, е достатъчно показателен, че демокрацията не просто е в криза, а е на път да бъде подменена.