Наред с темата за мълчанието, която става все по-актуална и по-актуална в българския политически живот, не е зле да се обърне внимание и на темата за гласа - живия, звучащ глас. Защото политиците са разпознаваеми не само по това какво говорят, но и как говорят, с какъв глас говорят. В този смисъл любопитно е да се вгледаме в различните парадигми на говорене, в различното звучене на гласовете на новите управляващи. В крайна сметка тъкмо чрез гласа не просто политикът, всеки човек заявява присъствието си. Гласът е, който маркира желанието за изказ и волята за съществуване. По тази причина всеки глас е колкото личен, толкова и социален - той неизбежно разкрива собствените си специфики, тон, тембър, но демонстрира и мястото, заемано от човека, разкрива отношенията му с другите.

Изходим ли от индивидуалността на гласа, чисто антропологически погледнато, той е един от сериозните маркери на идентичността. Затова, ако се вслушаме в гласовете на членовете на НДСВ, бихме могли по-добре да конструираме образа на идентичността на царското движение. Лидерът на НДСВ г-н Кобургготски, когато не мълчи, говори тихо, малко нервно, раздразнено, даже истерично, пренебрежително, заповедно, на ръба на отказа, с глас, който накъсва изреченията, поставя странни интонации, изисква безпрекословно подчинение и който не може да конструира цялостни, смислени, завършени изречения. Говори с глас, разчитащ повече на тона, отколкото на изреченото. Не е за подценяване и фактът, че Симеон обикновено чете. Иначе казано, той се опитва да дисциплинира гласа, да го лиши от спонтанността, от реагирането на момента. Чете и защото очевидно не владее свободното говорене, разговора.

Не кой знае колко по-добре се справят министрите и депутатите на движението. Някои (като Милен Велчев) по подобие на царя имат проблеми с българския, затова провлачват изреченията, използват странни интонации и често си противоречат, други като Николай Василев се чувстват длъжни безспир да озвучават пространството, когато им е дадена думата. Затова техният глас е по-скоро бъбрене, той се задъхва в желанието си да натрупа думи... Трети като Весела Драганова говорят с глас, който не може да заличи абсолютната некомпетентност, четвърти - като Стоян Ганев - отвъд опитите за любезно, мазно говорене не могат да скрият своята гузност, не могат да скрият лъжите, които изричат. Защото гласът е издайник, той трудно се преправя и лесно откроява човешките чувства. Гласът е съвършеното средство за изразяване на мисленето. Посланията могат да се моделират, погледът може да се изконтролира, но гласът не може да се подложи на метаморфоза. Да наденеш маска върху лицето си, се оказва по-лесно, отколкото да натовариш гласа с други интонации, със смисъл... Гласът е по-малко гъвкав, по-малко приспособим и затова едни от постоянните му характеристики са определеността и разпознаваемостта.

Отнесено към НДСВ като цяло, говоренето на хората от движението оставя впечатлението, че е безпредметно и безсмислено, че е нищоказване, празнота. И става така, че е все едно дали членовете му ще мълчат или ще говорят. Изходим ли от гласовете в този смисъл, от звученето им, можем да кажем, че идентичността на НДСВ е аморфна, колеблива, неуверена, че зад нея прозират тоталното незнание, непрофесионализмът, объркаността, безпомощността, но и наглостта, цинизмът, лъжата...

Освен индивидуален всеки глас е и социален. Социалността се проектира в убеждението, че тъкмо гласът прави личността, че той носи в себе си мисленето, че е гаранция за вписването на човешкото в света, за контакта му с другите. Което ще рече, че да си личност означава да си мислещ/говорещ субект, способен на морални чувства и отговорност. А точно морал и отговорност не могат да си набавят от НДСВ. Нито мълчанието, нито брътвежите обслужват политическия ангажимент за отвореност, публичност, прозрачност.

Именно гласът е, който осъществява връзката между аз и ти, между аза и света.

Той не е единствено самотълкуване, а е и зависимост, предопределеност в една или друга степен. По тази причина е важно да се види какви послания озвучава мнозинството. Ако едно от основните обвинения срещу СДС беше, че не излъчва достатъчно ясни послания, нещо, което си струва да се проблематизира, защото част от посланията на СДС бяха пределно ясни, но неприятни за привикналия на социалистическо безхаберие и просене от държавата българин (тези послания казваха, че всеки сам е отговорен за положението, в което се намира, че не може да очаква само държавата да се грижи за него, че влизането в ЕС изисква и усилия, и съобразяване с другите страни и пр.), за НДСВ със сигурност може да се каже, че изобщо не продуцира послания. То демонстрира мъглявини, формули, заклинания, психологически атаки. Това са безлични и запратени напосоки поредици от думи, които могат да работят, ако са насочени към някакви колективни общности, но не и към отделните хора. Какво се случва напоследък. Светът воюва срещу тероризма, НДСВ няма послания, не обяснява какво е по-различното след 11 септември, защо Америка бомбардира Афганистан, не помисля да заговори за това има или няма връзка между исляма и тероризма. Вместо това съобщението, което тиражира, е, че ставащото не ни засяга, че ако си копаем градинката, всичко ще е наред. И няма защо да се чудим, че масовият извод изби в циничното така им се пада на богатите и доволни американци... После, цените хвърчат, данъците нарастват, от предизборните си обещания НДСВ се отказа, но методично се опитва да припише всичко на лошото наследство и променената международна ситуация. Защото движението няма волята да признае, че е сбъркало, че е подвело, че е използвало популизъм, за да спечели едни избори, а сега не знае какво да прави. Но така си е. Политическата биография в крайна сметка не може да направи нищо друго, освен да следва извивките и посоките на гласа. Ала идеолозите на мълчанието няма как да разберат това.