Между анализите на атентатите в Америка от 11 септември, появили се в българския и западния печат, имаше едно съществено различие. Западните анализи бяха подчинени на различни корпоративни и съсловни интереси, на различни професионални и светогледни перспективи. Докато българските в преобладаващата си част бяха глобалистични, геополитически, опиращи до едри и абстрактни, универсални обяснения.

Причината за по-сложното разбиращо обсъждане на тероризма на Запад се крие във факта, че тамошният анализатор, за разлика от българския, има важна опора в онова, което наричаме съвременна художествена литература. Онези текстове, които представят убедителен свят, в който всеки герой получава своята мотивация.

Днес Америка например разполага с популярна литература, в която терористите представляват задължителен компонент, и това са трилърите в стил Том Кланси. Но и високи текстове и това са романите на т.нар. социално ангажирани постмодернисти като Дон Делило, Ричард Пауърс и Филип Рот. Това дава възможност тероризмът да бъде лишен от неговата неочакваност и странност, защото той се оказва представян отвътре, често от едно "безпристрастно", едва ли не "разбиращо" и "съчувстващо" му око. Казвам "едва ли не", защото за тези автори заемането на дидактична позиция е абсолютно неприемливо и разпознаването на тяхното мнение е постоянно открита задача. И ако в статия във "Вашингтон пост" Салман Рушди препоръча Западът да разбере своя Тимъти Маквей, така както Изтокът трябва да разбере Бин Ладен и подобните му, тези, които са чели текстовете на Делило знаят за какво става дума. Те вече са въвлечени в този процес на разбиране.

Но за западното мислене е очевидно, че тероризмът се появява в литературата всъщност с "Бесове" на Достоевски през 1871 г. За него тероризмът е просто изява на чистото зло и нищо по-малко. Неговият герой, революционерът Пьотър Верховенски, се опитва да изгради мрежа от ядки, всяка от които да се състои от пет души, свързани от убийство. Всеизвестно е в какво се превръща накрая Верховенски - гадно копеле, зъл човек, убиец, несоциалист. Твърди се, че вдъхновение Достоевски е получил от убийството на Сергей Нечаев през 1869. Нечаев е бил нихилист и фанатик, за когото революционерът е онзи, който "е скъсал всички връзки със социалния ред и интелектуалния свят с всичките му там закони, морални забрани, етикети и възприети конвенции". За него революционерът е "враг на този свят и може да продължи да живее в него само в случай, че с това допринесе за по-ефективното му разрушаване". С други думи, за образования западен човек днес е очевидно, че тероризмът е явление, което се свързва генетично с анархическите и социалистическите идеи от XIX век. С определена визия за мястото на техниката като обществен механизъм. Тоест с модерността. И литературата е фиксирала този генезис.

Факт е също, че посланието на Достоевски е схващано в две посоки. Едната е, че бесовете според експертите върху романа са сонмът от "изми", които нападат Русия откъм запад: идеализмът, рационализмът, емпиризмът, материализмът и в дълбочина - атеизмът. Тоест, революционните идеи, модерните социални идеи. Втората (принадлежаща на днес може най-признатия достоевсковед - Карил Емерсън) - че Достоевски показва, че "всяко успешно терористично движение съчетава обсебените от идеята - истински вярващите - с тоталните циници, които използват истинските вярващи просто за разрушение".

Следващият литературен жалон е "Принцеса Казамасима" на Хенри Джеймс от 1886 г., роман, коментиран така от критика Лайънел Трилинг: "Тук няма организирано масово движение; няма дисциплинирана партия, а само силен конспиративен център. Няма планове за вземане на властта и изобщо никакви идеи за бъдещето на обществото." Наистина в плана да убиеш херцога, за да всееш страх, няма никаква ясна политическа визия, но точно това според днешните анализатори сближава анархистките терористични актове, описвани от автори като Джеймс, с днешните. И това вече е различно. Между реалния конспиратор, революционера Бланки, който провежда таен парад-преброяване на своите войни под формата на разходка по Шан-з-Елизе, в която всяка групичка от наглед случайни пешеходци-фланьори е водена от познат на Бланки ръководител, между Бланки, който организира в името на един не съвсем ясен, но със сигурност социален проект, и описваните от Хенри Джеймс атентатори разликата е огромна.

Джоузеф Конрад пък е създал един роман - "Тайният агент" (1907), в който се подготвя взривяването на Гринуичката обсерватория. И го споменавам, защото неговата роля в доусложняването на темата за терориста е също голяма. Именно в "Тайния агент" се вижда как независимо от вечното присъствие на анархистични лозунги в устите терористите имат съвсем различни мотиви - парадиране, игра на власт, класово объркване или загубване на специфична роля. Героят на Конрад, Професора, е комплексиран параноик. Той крачи по улици, изпълнени с народ, но никой не се извръща да го погледне; в собствените си очи той е жертва.

В българското обществено пространство тероризмът липсва като обсъждан трайно феномен, той е част от кампанийните страхове на обществото и кампанийните суети на интелигенцията. Макар че тероризмът присъства в българския свят като реален феномен. Турските терористи след 1985, терористичните може би действия на неприемащите колективизацията горяни, диверсантите, партизаните между 43-а и 44-а, "Черните лебеди", ВМРО - особено през 20-те... Примери за явления, които могат да бъдат обсъждани, за да се създаде поле на понятийни консенсуси, лесно могат да бъдат открити. Друг е въпросът, че въвеждането на една тема като обществено значима все още зависи от литературата - обстоятелство, което забравяме в момент, когато литературата почти е спряла да въвежда теми за дебат. Изброените по-горе исторически феномени така и не получиха своята висока литература, а когато това се е случвало (романите на Любен Петков или Колю Севов за горяните) - литературните текстове са били съвсем съзнателно изтиквани от вниманието на широкия обществен дебат. Все пак в нашата най-близка история българските терористи винаги са били представяни като революционери, чиито постъпки се оправдават от историческата логика. Те са хора на прогреса. За тях никога не се е писало откъм либералната идеология.