Доколкото разширяването на ЕС е и отговор на глобализацията, и опит за своеобразно съревнование със Съединените щати, речникът на обединена Европа тръгва от идеята, че днешният свят е свят, в който ще се говори общ език, в който ще се изговарят общи ценности, цели и желания. Затова и на евроезика винаги правилна е само една посока, на евроезика се говори винаги само за решения, които са от полза за всички. Казано накратко, това е речник на общия език и общите граници. Като в случая не става дума за есперанто, не става дума и за някой от националните езици, а за многоезиковостта на европейския речник. Защото фаворизирането на един език би го превърнало в жаргон, който - както твърди Жак льо Гоф - би се изродил в едностранчив говор и би могъл да се сведе до формулата - с Европейския съюз в съзнанието и английски език на уста, при това един потискащо беден английски. Става дума за изковаването на език, който удържа множествеността и различията, но в чиято основа стоят общи мисловни категории, нагласи и визии за света и човека. Език, който прекрасно е усвоил зачитането на другостта и другия, език, чиято основна тема е проектът Европа, който при това - внушава речникът - би следвало да се разработва с ентусиазъм. Защото ценностите, стоящи зад него, не са някакво невъобразимо скучно дрънкане и безпочвени грандиозни обещания за по-добро бъдеще на всички, а са конкретни и се свеждат до: солидарност с възрастните, слабите и болните, разумност по отношение на екологията, защита на всекидневието, демокрация, мир, благосъстояние, здравословна храна, културно многообразие и свобода за всички хора, родени или преселили се в Европа. И най-сетне този речник предполага и различия, предполага обемането на серия от по-малки речници, които отчитат културните специфики на отделните страни, които отчитат отделните идентичности (с риск от един латентен национализъм), които се проявяват като своеобразна археология и етнография на културите.

В България обаче ние не просто трудно усвояваме, ние трудно разбираме европейския речник. Защото българската представа за политика и европейската винаги са се разминавали, а от около половин година между тях се отваря пропаст. Вярно е, че и у нас, и в Европа политическото пространство се мисли като личностно от значителна част от обществото. Но приликата свършва дотук. Под личностно българинът разбира присвояването на политическото, превръщането му в личен акт, в притежание. Иначе изречено, политическото в България престана да битува като единство на език и действие, както го определя Хана Арент, препращайки към началата на европейската култура, а се превърна в начин на съществуване на всеки отделен индивид. Корените на тази трансформация са още в началото на 90-те, когато - както се пееше в една от тогавашните хитови песни "Развод ми дай" - се стигна до ситуации, в които деца и родители преставаха да си говорят, мъже и жени се разделяха заради непримирими политически страсти и пристрастия. Целият този патос, тази безрезервна отдаденост на политиката - ще го подчертая още веднъж - я превърнаха в начин на съществуване. Затова и досега по кафенета и ресторанти се говори само за политика, вместо с баба Яга майките плашат децата си с един или друг политик, превръщайки го в нарицателно на злото.

Наскоро ми разказаха такава история. Майка, която иска да накара детето си да се прибере, му казва, че ще дойде Петър Стоянов и ще го отвлече (действието се развива между двата тура на изборите и за съжаление не е фикция). И до днес деца и родители не си говорят заради различните си политически виждания. Дори г-н Софиянски призна, че от месеци майка му не му говори, защото не одобрява политическата му позиция. Ето защо нямаше как на българския човек да му се обясни, че политиката всъщност е професия, че политиците не са хора, които трябва да обичаме, а че чисто и просто те са нашите представители, натоварени с конкретни ангажименти. И затова нещото, което най-много би трябвало да ни интересува, когато избираме, са техните програми, идеите, зад които стоят, степента на изпълнимост на това, което обещават, и т.н., и т.н. Лошото е, че пристрастеността към политиката продължи твърде дълго и в момента тя се изроди в своята противоположност - тоталното отрицание. Стигна се до ситуация, в която липсата на гражданска и политическа култура рефлектира в невъзможността да се надмогнат саморазрушителните инстинкти. И се оказа така, че българското общество в своята незрелост, в трансформиралата се в омраза любов към политиците, партиите и институциите е склонно да експериментира и да тласка страната към неизвестното, към неясното, което задълго допълнително може да ни изолира от Европа.

Докато в Европа обвързването на личното и политическото има съвсем друго измерение. Там се знае, че политическите убеждения - както отбелязва Ленард Стоун - не се реализират единствено в политическите партии, чрез политически идеологии и изборни урни. Тезата, че личното е по същество политическо, поставя ударение върху обстоятелството, че животът на всеки от нас, че ежедневието му е част от по-широкия политически процес. А множествеността на житейските политически перспективи означава ангажиране и със сексуалната политика, и с политиката на околната среда, и на комуникациите. Което ще рече, че политиката не се анихилира, а се предефинира и непрекъснато задава различни приоритети в дневния ред на обществото. Затова и се възприема като ангажимент както на партиите, парламента и институциите, така и на всеки отделен човек.

Нещо повече. В България от лятото насам самата представа за политика се анихилира. Политиката, която дотогава все пак предполагаше възможност за съгласие или несъгласие, както и шанс за искреност, беше заменена от лъжи, хипнози и психотерапия. Беше сведена до идеята, че гражданската активност е без значение, по-важни са псувните и действията напук. За един твърде голям процент българи политиката се отъждестви с желанието да не се гласува, за да им го върнем на политиците. Следователно наложи се някаква анархистична личностна философия, която би била симпатична, ако се изповядваше от неколцина интелектуалци, каквито на Запад са Дарио Фо или Харолд Пинтър. Но когато тя стане философия на цяло едно общество, тогава неговите шансове за приобщаване към живеещите по строги и ясни закони общества рязко намаляват. Защото анархистичната философия винаги казва не на правилата, а ЕС настоява тъкмо върху ясните правила, които гарантират желанията за по-добър живот за всички.

Така че няма какво да се чудим, че България продължава да се лашка между вярата, че е в Европа, и посочването, че не е. Нито това, че сме на Балканите, а следователно в пространството на "между-то", нито бедността на страната са оправдание и отговор. Проблемът е най-вече другаде. Той, както стана дума, е в на два пъти публично демонстрираната през 2001 г. политическа незрелост, в невъзможността българското общество да покаже, че държи на традицията и приемствеността, на правилата, в липсата на граждански структури, на политическа култура...

Докато показваме това си лице на Европа, ние все ще сме в групата на изоставащите, все ще сме тия, които ги няма не просто на днешната европейска карта, но които по принцип ги няма на мисловната карта, няма ги в паметта и в историята.