Историята се повтаря - веднъж като комедия, друг път като трагедия. Последният църковно-народен събор трагично наподоби историческия ноемврийски пленум на БКП, от който запомнихме застиналото изражение на другаря Тодор Живков, получаващ благодарности от съпартийците си за вярна и дългогодишна служба. Подобието обаче не стигна докрай - съборът нямаше вътрешната енергия да предизвика оттеглянето на патриарх Максим от духовния му пост. "Първият между равни" навярно се е почувствал като "свой сред чужди" или дори като "сам сред вълци", съдейки по изгубилите всякакви задръжки в острите нападки срещу него духовници.

Съборът надали си е поставял сериозно за цел "свалянето" на патриарх Максим, превърнат отдавна в "козел отпущения" и обща извинителна бележка за дългия списък слабости и нелепици, свързани с най-новата история на православната ни църква. Но макар и провалил се като възможност за синодален преврат, съборът изигра друга важна роля - а именно, обективира и придаде плът и кръв на процеси, настроения, лица и изражения, които дълго време бяха по-скоро обект на интуиция, сплетни и разговори с половин уста под манастирските лози и останалите полумитични работилници, в които се изковава онова, което християните в България са свикнали да приемат за църковна реалност.

С всяка следваща година епископатът се сплотява все повече единствено около една вътрешноцърковна кауза - нуждата от нов патриарх. Списъкът от дължими подаръци, очаквани от държавата, също е кратък - административно-силово прекратяване на разкола (т. е. отмяна на юридическите актове, послужили за основа на разкола и отстраняване на хората на Инокентий от владение на църковните имоти), връщане на свещоливниците, възстановяване на църковния монопол върху определени производства, въвеждане на задължителна форма на вероучение в държавните училища. Единствено последното има неикономически характер.

При така заявени интереси от страна на църковното ръководство, при така формулирана "стратегия" и демонстриран отчайващо нисък хоризонт на визионерска рефлексия, едва ли оттеглянето на сегашния патриарх ще донесе някакви съществени промени. Просто защото никой от евентуалните му наследници не се и опитва да заговори за проблеми от непосредствено църковен характер, а именно - състоянието на семинарското и богословското образование, нивото на свещенството, мисионерска, проповедническа и социална дейност, международни контакти, административна и икономическа структура на БПЦ - във всяка от тези (а те далеч не са всички) сфери има нужда от сериозни и отговорни реформи, от болезнени равносметки и адекватен отговор пред българското общество.

Всичко в Църквата трябва да носи един дух - този на любовта и единомислието. Последният събор по парадоксален начин ни напомня за тази любов и това единомислие - като ни порази с оскъдицата им. Благодарим за това напомняне!

Ако съдехме само по атмосферата, която излъчват църковните ни ръководители, би трябвало да си кажем или че в Църквата има нещо дълбоко сбъркано, или че това, което става на тези събори, няма нищо общо с Църквата. Слава Богу, в България има Църква и лично аз не се притеснявам особено от провала на определени нейни представители да превърнат живота си в икона на това, в което твърдят, че вярват. Но, разбира се, ще бъде жалко, ако отношението между реалната църква и църковното ръководство наподобят отношението между държавния апарат и гражданското общество…

На моя въпрос към един от участниците в събора "Какво е по-различно от други събори, в които си участвал?" той, без да се замисли, отговори: "Лицата на участниците." Променял се антропологичният тип. Имало повече млади и смислени лица. Говорело се повече в кулоарите. Динамиката и атмосферата били различни, непознати отпреди. Дано да е бил прав.