"В съзнанието ми изниква образът на една благородна и могъща нация, която се надига като колос от съня си и отприщва ненакърнимата си мощ." Думите на Милтън идеално описват Америка днес. След ужасите от 11 септември светът видя как тя мобилизира силите и съюзниците си и се впусна в битка срещу общия враг на другия край на глобуса.

Америка вече не е същата. Тя доказа на себе си и на останалия свят, че е наистина (не само на думи) единствената световна суперсила. Сила, която превъзхожда реалните си и потенциални противници по безпрецедентен в съвременната история начин. Разбира се и светът извън Америка вече не е същият. Заплахите няма да спрат - те ще продължат да валят от нови и неподозирани досега посоки. Но докато Америка запази технологичното си предимство, няма причина да смятаме, че каквото и да било предизвикателство към американското могъщество ще се увенчае с успех. А това на свой ред дава гаранции за стабилност и мир.

И все пак, както президентът Буш напомни на американците, няма място за самодоволство. Америка и съюзниците й, целият западен свят заедно с ценностите му са все още под смъртна заплаха. Tя трябва да бъде елиминирана и точно сега е моментът за решителни действия.

В много отношения предизвикателството "ислямски терор" е уникално. Най-малкото заради трудностите, с които се сблъсква западното разузнаване в опитите да предвиди и осуети проявите му. Разбира се, врагът не трябва да се затваря в религиозни рамки - повечето мюсюлмани са искрено възмутени от случилото се. Той не е заключен и в една-единствена държава, макар че тази форма на тероризъм не би могла да съществува без благословията на дадена администрация. Може би най-удачен би бил паралелът с ранния комунизъм. Ислямският екстремизъм днес, както и болшевизмът в миналото, се основава на една военна доктрина. Тази агресивна идеология се прокарва в практиката от фанатично предани и добре въоръжени бойци. И също като при комунизма победата й изисква разработката на всеобхватна и дългосрочна стратегия за разгромяването му.

Първият елемент от тази стратегия беше военната кампания в Афганистан, която е към своя край. Временното правителство там заслужава абсолютната световна подкрепа, но САЩ са в правото си да не допуснат да бъдат въвлечени в държавотворен процес на една хлъзгава територия. Някои биха възразили с аргумента, че урокът от сегашната криза е, че пренебрежението към разпадащите се държави поражда тероризъм. Но това е твърде изтъркана констатация. Тя предполага едно равнище на глобален интервенционизъм, което почти всички оценяват като непрактично.

По-важният урок е, че Западът не реагира навреме и достатъчно силно срещу "Ал Кайда" и режима, който я приюти. И понеже винаги може да се избира къде да концентрираш международните си усилия, най-доброто е, че САЩ, като единствената глобална военна суперсила, вложиха енергията си във военно, а не в социално дело. По-добре на други да бъде оставено да развиват гражданското общество и демократичните институции в Афганистан - и понеже тези "други" включват Великобритания, надяваме се, че и ние ще бъдем реалисти в това, което може (и което не може) да бъде постигнато.

Втората фаза на войната срещу тероризма трябва да бъде от удари по онези центрове на ислямски терор, които са се вкоренили в Африка, Югоизточна Азия и др. Тя ще изисква първокласно разузнаване, сложна дипломация и продължаващ военен ангажимент. Враговете ни имаха години, за да се окопаят, и няма да отстъпят без жестока и кървава съпротива.

Третата фаза трябва да се заеме с враждебните държави, подкрепящи тероризма, опитващи да се сдобият с оръжия за масово унищожение. Свикнали сме да ги наричаме престъпни държави. Няма нищо лошо в това, доколкото не падаме в капана да мислим, че те винаги и във всичко ще попадат в тази ниша. Такива са Сирия, Иран, Судан, Либия, Северна Корея, и най-зловещ сред тях е режимът в Ирак. Те критикуват Бин Ладен, талибаните и 11 септември, но са врагове на западните ценности и интереси и с удоволствие биха ни отмъстили...

Събитията от 11 септември са ужасно напомняне, че свободата изисква вътрешна бдителност. А прекалено дълго не бяхме бдителни. Приютихме тези, които ни мразеха, толерирахме онези, които ни заплашваха, и прощавахме на тези, които ни направиха слаби. В резултат останахме почти беззащитни срещу балистични ракети, които могат да бъдат изстреляни срещу градовете ни. Противоракетната система ще промени това, но трябва да се отиде още по-надълбоко. Западът като цяло се нуждае от подсилване на решимостта си срещу престъпните режими и от модернизиране на отбраната си. Добрата новина е, че Америка има президент, предлагащ лидерството, нужно за това.