Последните скандали около Комисията за архивите на ДС в България, както и действията на атинската прокуратура срещу Сократис Кокалис по подозрение в шпионаж отново актуализират една тема, която спонтанният "кръжок по интереси" на бившите шпиони от Източна Европа все гледа да държи под похлупак: темата за завлечените милиарди.

Масовото доносничество в полза на политическата полиция в бившия източен блок, разбира се, е сериозно нравствено бреме, с което новите демокрации трябва да се справят. Но с вещата помощ на дейците от едновремешните тайни служби то неусетно се оказва единственият релевантен проблем. Използвайки дезинформационния си опит от зрелия социализъм, въпросните дейци почти успяха да убедят обществеността, че темата за изнесените червени пари е някаква параноична фиксация на безотговорни публицисти и провалени политици, че хората вече не се интересуват от нея и че отделите за промишлен и научно-технически шпионаж на някогашните служби са били едва ли не високопатриотични организации, работещи за благото на населението. Не е лошо авторите и жертвите на това активно мероприятие да си припомнят някои факти, излезли на бял свят в резултат от единственото сериозно проучване на шпионски архиви в Източна Европа. Многобройните публикации за "Щази" са единодушни в една констатация: тази служба е работила не за населението, а само за Партията. Това особено важи за дейността на промишления и научно-техническия шпионаж в ГДР, който е изнесъл зад граница десетки милиарди марки. След обединението на Германия прокуратурата и няколко комисии, включително и на парламентарно равнище (тъкмо оттам изплува името на Кокалис), години наред изучаваха пътя на тези пари. И изводите са недвусмислени: кражбата на технологии, ембарговите сделки, така наречените триъгълни сделки с оръжие, наркотици и политическо влияние... Сходни са констатациите и в книгата "Архивите на Митрохин" от Кристофър Андрю и Василий Митрохин, които подчертават, че в ерата на брежневизма съветският КГБ постепенно се е преориентирал от политически към икономически и научно-технически шпионаж.

Какво общо има всичко това с България? Германските разследвания многократно са се натъквали и на "българска връзка" в трансграничната стопанска дейност на източноевропейския шпионаж, но както на няколко пъти признават високопоставени представители на споменатите комисии, българите (а и другите източноевропейци) очевидно нямат политическата воля сериозно да се захванат с въпроса, още повече че навсякъде в новите демокрации архивите на външнополитическия шпионаж са секретни и достъпни само за избрано малцинство от управляващите елити. Така че комисията "Андреев" е нужна не само за да поставя на мястото им бившите доносници с неприятна телесна миризма. Ако получи необходимото й политическо доверие, тя може да свърши и доста по-важна - не само нравствена - работа.