Миналата седмица най-сетне се забеляза някаква публична реакция срещу ширещата се от доста време по книжарските щандове антисемитска и откровено нацистка литература. Сдружение на българските писатели разпространи протестна декларация, а депутатът от ДПС Лютви Местан в петък отправи питане към министъра на вътрешните работи защо не се прилага законът, забраняващ разпространяването на подобен род книжнина.

"Голяма работа, ще каже някой. Тя държавата се троши, те за книгите се захванали!" Само че трошенето на държавата и фашизирането на масовото съзнание са в пряка връзка помежду си. Нищо странно и специфично българско няма в тези настроения - дори "отличниците" на прехода се радват на изповядващ профашистки идеи премиер (Чехия) и президент (Унгария). Фашизмът не е въпрос на национален характер, а на социални условия - най-вече рязка загуба на статус сред огромен брой хора, растящо недоверие в политическите елити и културно предразположение за всичко да бъдат обвинени демокрацията и Запада. Всичко това очевидно е налице в България, затова е естествено да си имаме и поне един фашистки всекидневник.

Откъде накъде обаче и антисемитизъм? Нищо в българската история не дава аргументи в полза на антисемитизма - не съм чул Тодор Живков или Георги Димитров, Радославов или Фердинад да са били евреи. Антисемитизмът обаче се оказва жизненонеобходим на българския национализъм, който няма на какво да стъпи, освен на параноичната доктрина за Големия Заговор Срещу Българите. Българският национализъм ще си остане винаги жалък, защото му липсва социална база - тук ги няма консервативните бюргери, страхуващи се да не загубят сигурното си съществуване при отварянето на границите пред чужденците. Това е електоратът на Льо Пен и Хайдер, но такъв в България няма. Българският национализъм разчита единствено на озлоблението на обеднелите и затова му е нужна Световната конспирация, в дъното на която ще стоят евреите. Впрочем "национализъм" е излишен евфемизъм. Българският национализъм се ражда като съпротива срещу Русия в първите години след Освобождението и е малко неприлично за националисти и наследници на Стамболов да се обявяват хора и медии, малко или много свързани с интересите на руската мафия. По-точно е да говорим за фашизоидност като за психологическа среда и неофашизъм като медийно проявена идеология. Да наричаме нещата с имената им, без да обръщаме внимание на благовидните "патриотични" и "православно християнски" овчи кожи, с които са наметнати.

Всъщност неофашизмът е част от една по-глобална стратегия, насочена към делегитимирането на институционалния ред и политическата система. Това е нескончаемото говорене за заговора на "елита" срещу "народа" и на Запада срещу България. Това е катадневното провикване "лъжат ни, братя", придружено с носталгичната въздишка по "необятните руски пазари". Докъде ще стигне всичко това? Наскоро четохме, че някакъв младеж съсякъл с брадва баба си ли, дядо си ли, не помня, държейки "Моята борба". "Сигурно е бил луд", ще си кажем успокоително. А сигурни ли сме в здравия разум на обществото си?