Смайващото решение на Кобургготски да стане председател на партия в страна, на която продължава по интимно убеждение да бъде цар, е безcпорен шедьовър на българския политически сюрреализъм. Това смешно политическо салто се посрещна с облекчение от партийните лидери, които, без да се бавят, го нарекоха нормализация.

Оценката е много спорна, тя има по-скоро стойността на заклинание постфактум. Едно е сигурно - присъствието на партийно необвързан цар в републиканска среда има привкус на политическо бракониерство и представлява стрес за политическата класа. Симеон нахлу в страната с тиха стъпка, но крайно агресивно, подпомогнат от параполитически субекти, жадуващи реванш. Движението за политическа почтеност, което Симеон Втори основа преди време, може да бъде окачествено като политически ъндърграунд с аура. Става дума за крайно неблагоприятна комбинация на популистка пропаганда, сенилна монархическа екзалтация и радикален бандитизъм в сянка. Политическата ефективност на монарха е ирационална, приказна и суеверна. Затова плаши. Сега си отдъхват,защото чудото изостави своите символични преимущества, нахлу в партийната кухня и стана политически бит.

Само умората от живот в режим на продължително безславие и унизителни парични затруднения може да обясни лекотата,с която Кобургготски трансформира знаменитата царска харизма в чин на партиен председател. Нараства достоверността на предположението, че първоначалната идея за царско венчание с народа е отстъпила ред на прагматични съображения за осребряване на униженията. Трансформацията е невъобразимо пошла, почти идиотска, но не предизвиква сътресение в народната душа. Разбогатяването на съседа е изпитание за народната чувствителност, скандалът с този политически кентавър - цар по рождение, партиен секретар по конюнктура, ще се преживее лесно.

Тази екстравагантна политическа случка ни сблъсква отново с нашата необяснима толерантност към зрелищната глупост и към ярките морални безобразия. Изглежда, че нищо по-отвлечено не трогва масовия българин, вниманието му е окончателно фиксирано върху битови въпроси.

Ето какво е чул да се заканват българите Стоян Михайловски: "На всяка цена трябва да бъдем охолни. На всяка цена трябва да овладейме доволство." И добавя натъжен: "И няма свестяване и няма опомване."

Лесно предвидимото възражение за травматичен жизнен недоимък не обяснява в дълбочина психологията на тази принизеност. Живков е, струва ми се, един от възможните отговори, в неговия генеричен образ е скрита част от съкровените народни мисли. Този човек разбираше по инстинкт спецификата на нашето въображение, мислеше за българина като за скромност във всяко отношение и беше въвел нещо като конституция на непретенциозното живеене. Собственото му бездарие беше придобило нормативен характер, радваха му се като на ключ към тайната на оцеляването. Кръжеше версия, че общата дебилност на неговия образ, словесният му срив, са всъщност лукавство на природата и даже хитрост на историческия разум. От него научихме, че мимикрията е печелившият екзистенциален стил и разсейването - фундаменталната дарба.

Този човек от народа живя между нас като същество за себе си, единно и непоправимо монолитно. Мислейки за него, долавяме олимпийското ехо. Смехът му още звучи като взривна дисквалификация на всички нива на взискателност, на земните и на небесните. На този човешки тип, на урбанизирания български селянин е поверен нещастният ни преход, той е движещата сила, от неговото политическо въображение зависи темпото на нашата модернизация. В това е драмата на изтерзания ни преход. Няма друга.

Живков олицетворява българското консервативно тресавище, бунта срещу модерния град, той е осъщественият нарцистичен проект на полуселска България. Около този инфернален феномен и до днес се мотаят поклонници. Правец не е родно място, а сакрален политически топос. Живковият паметник притегля част от българските политици, така както Рупите - националното суеверие. Стоеше като елемент от физическата география - неуязвим и, кажи речи, вечен. Смъртността му беше само хипотеза, докато не се намери проснат за честване пред царския дворец. Малцина вярваха,че интимната национална мисъл ще склопи очи. И са прави да не вярват. Утопията за съкровено безбожен, безотчетен и доброволно бездарен живот е още жива и за мнозина функционира като ръководен жизнен принцип. Политическият ни разсъдък следва стриктно тази линия, той е много небрежен към смисъла, но калкулативен, хитър и по парадокс визионерски.

Без съмнение Симеон Кобургготски знае тази особеност на популярния манталитет, досеща се, че привиждат в негово лице Живков, и, по всичко личи, е решен да напредва към окончателна идентификация с прототипа. Не съм сигурен ,че ще успее, но шансът да бъде пресрещнат по пътя от негодуванието на неговите поданици е равен на нула.