Разгорелият се напоследък спор има или няма македонско и помашко малцинство в България създава условия за поява на нови спекулации по темата в Македония и Гърция. Още повече че повод за разпрата даде не друг, а самият Министерски съвет чрез подопечния му Национален съвет по етническите и демографските въпроси. Последният изготви доклад за националните малцинства, който предстои да бъде разгледан в Комитета на министрите в Страсбург, без предварително да е бил обсъден от обществени групи, неправителствени организации и различни институции.

Всяко категорично мнение за националните малцинства обаче води до злоупотреби с понятията, а този филм вече сме го гледали с т.нар. Български етнически модел на толерантност и търпимост и опитите на отделни партии и политици да го обсебят за лична употреба.

Впрочем, ако не ставаше дума за толкова сериозни неща, препирнята по темата между секретаря на Националния съвет по етническите въпроси Михаил Иванов от една страна, лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов и водачът на движението за християнство и прогрес "Свети Йоан Предтеча" отец Боян Саръев от друга, сигурно щеше да бъде комична. Бедата е там, че всички се произнасят по тема, за която липсва политическо и обществено съгласие. Нещо повече - има съществени различия между българската законова база, начело с конституцията, отнасяща се до националните малцинства, ратифицираната от българския парламент Рамкова конвенция за малцинствата и нормативната база по тези въпроси в демократичния свят, където отделните страни защитават различни тези. При тези дадености всеки опит на държавата да се произнася по спорни не само в България, но и в доста страни от Европейския съюз въпроси води до скандали като последния.

Липсата на правила в тази материя даде възможност на българския политически елит вече 12 години да чете конституцията и Рамковата конвенция за защита на малцинствата така, както дяволът чете Евангелието. Пример - трактовката на член 11, ал.4 от основния закон, според който "не могат да се образуват политически партии на етническа, расова или верска основа" и учредяването на ДПС през 1990 г. След този случай нормативната база, посветена на малцинствената проблематика, се обезцени и започна да се тълкува по всевъзможни начини. Изобилието от некомпетентни мнения по темата и нагаждането й към кюнюнктурния политически момент доведе до размиване на термини като "национално малцинство", "единна българска гражданска нация", "малцинствена група" и пр. Когато се каже, че в България има македонско или помашко малцинство, не се знае какво точно се има предвид: наличието на десетки хиляди българомохамедани, да кажем, или това, че те се признават като национално малцинство. Самите представители на отделните групи се самоопределят по различен начин, като рядко влагат смисъла на понятието "национално малцинство" по начина, по който то се разглежда в Рамковата конвенция за защита на националните малцинства. Една част от българомохамеданите например твърдят, че има помашко малцинство, изхождайки от факта, че мнозинството в държавата ги нарича по този начин. Те обаче в никакъв случай не желаят да бъдат разглеждани като "национално малцинство" по смисъла на Рамковата конвенция. Други се смятат за турци. Трети - за българи. Четвърти се определят само като мюсюлмани. Това, което желаят тези хора, е никой друг освен тях да не им казва какви са и към коя група принадлежат.

Разбира се, че и държавата трябва да има позиция по този въпрос. Тя обаче не може да се определи само от един - колкото и авторитетен да е, Национален съвет по етническите и демографските въпроси, камо ли пък от ВМРО или отец Саръев. Необходим е внимателно подготвен и добре организиран дебат по темата, за да се постигне обществен консенсус. И едва след това е редно София да се отчита по въпроса пред Страсбург.