Тревогата беше изгаряща. Сега излизаме от нея, или поне временно. Франция доказа, че е здрава. Това не ни освобождава обаче от необходимостта да анализираме случилото се.

Шестнадесет кандидати на старта в кандидатпрезидентската надпревара във Франция. Този рекорд беше подобрен единствено в Мали, където кандидатите за държавен глава бяха двадесет и четирима. Решително има нещо, което не е както трябва в нашия начин на избиране на държавен лидер. И тъй като неговите функции са ключът за съществуването на институциите ни, цялата система е подложена на риск от разрушаване, ако въпросният ключ се загуби.

Политическият гений, който притежаваше генерал Шарл де Гол, допусна, смея да мисля, една-единствена голяма грешка - конституционната реформа от 1962 г. Тогава за първи път този песимист се довери на човешката природа. Vox populi, vox Dei: той вярваше, че гражданите на Франция ще приемат правото си на глас като свещен акт. Де Гол не съобрази обаче, че на хората им трябват освен това и добри пастири. Реформата доведе дотам, че година след година французите превърнаха първия тур на изборите за президент в обикновен пропорционален избор, в един сондаж в реално време, който отгоре на всичко помита всички предвиждания на анкетите на професионалистите.

Де Гол искаше с всеобщото избирателно право да постави държавния глава над партиите. Постигнат бе точно обратният ефект - партиите добиха неконтролируемо превъзходство. Вече нито един кандидат не е "представителен", ако не е затворен в клетката на асансьора на някоя партия.

Още от самото начало аз се отнасях с резерви към тази промяна на конституцията. Каквото и да ми струваше това, аз казах тогава, че поради непоследователността на електората рискуваме един светъл ден да видим как към върховната власт се изстрелва някой авантюрист или по-лошото - някой диктатор. Току-що видяхме, че моите страхове не са били напразни. Какъв ураган сред политическата класа породи паниката! Какъв печален, за да не кажем смешен, спектакъл ни поднесоха партиите. Господин Робер Ю призова симпатизантите си, доколкото са му останали, да гласуват за господин Ширак. Същото направиха господин Монтебург и господин Мамер, които с удоволствие и ожесточение нападаха и оклеветяваха президента. Последва ги и съдията Алфен, който искаше да изправи държавния глава пред съда. Всички те се подслониха под крилото на Ширак като пиленца, които виждат връхлитащия върху тях ястреб. Което няма да попречи на пиленцата още утре, забравили страха и срама, да призоват привържениците си да гласуват на парламентарните избори срещу своя спасител.

Ние плуваме в противоречия. И трябва бързо да се вземем в ръце, ако не искаме много скоро Франция да се окаже неуправляема. Още повече че през доста глави започва да минава мисълта дали не е дошло време за смяна на режима. Но с какъв? Парламентарен, президентски? Първото решение ще означава връщане към нестабилността на изпълнителната власт, която доведе до разпадането на двете предишни републики и ни струваше ужасите от 1940 г., последвани от загубата на империята. Вторият вариант също носи значителен риск. Франция не е САЩ. Нито историята ни, нито структурата ни, нито нашият манталитет са подготвени за една система, която, малко или много, е успешна за тях. Ние не сме, или по-скоро не сме вече най-голямата сила в света. Тоест не заемаме позиция, която би ни позволила да тушираме вътрешните си проблеми. Затова, преди да се впуснем в авантюрата промяна на режима, нека опитаме да поправим конституцията, която е доказала стабилността си и в която е нужно да бъде коригиран един-единствен елемент - член 6, отнасящ се до държавния глава.

Ще бъде напълно нереалистично да претендираме за пълно отвръщане от всеобщото избирателно право. Нашите граждани не биха позволили да им бъдат отнети бюлетините - последен символ на техния суверенитет. Французите се обиждат, когато ги питат колко от тях, по всички социални нива, могат да знаят и да оценят компетентността, опита, способността за вземане на решение, познаването на проблемите на света, авторитета и самоконтрола - всичко, което определя един човек, претендиращ да заеме висшия ръководен пост в една държава. Нашите граждани не искат да признаят, че трябва да си поемал обществена отговорност, за да можеш да прецениш по-добре тези неща.

Затова аз предлагам да обединим постановленията от 1958 и тези от 1962 г. - двата етапа, които определят голисткото мислене. На първия тур една колегия от влиятелни избиратели ще отсее по принципа на елиминирането двама, евентуално трима претенденти за президентския пост. Върху тях именно ще се произнесе на втория тур електоратът, както предвижда всеобщото избирателно право. Ако това стане, Петата република ще възстанови достойнството и ефикасността си.

В следващите шест месеца новият президент трябва да предприеме необходимите реформи. Това ми се струва едновременно и желателно, и възможно. При условие, естествено, че електоратът би бил така любезен да не ни наложи отново бедствието на едно съжителство на президент и премиер от противополжните полюси на политическия спектър.

На 31 декември 1978 г., което означава четири месеца преди да напусне властта, генерал Де Гол писа: "Функциите на държавата изискват едновременно осигуряване на победа на реда над анархията и реформиране на всичко, което не съответства на изискванията на времето". Тази максима, почти завещание може да бъде приложена и към собствените му творения.