Случилото се на изборите в Холандия прилича донякъде на епизод от "Зоната на здрача", в който застреляният преди броени дни популист Пим Фортейн отмъква от гроба си повече гласове на избиратели, отколкото трите управлявали до вчера леви партии. Парадоксално е как основана едва на 25 януари тази година партия успява за два месеца да привлече всеки пети избирател, малко преди изборите губи харизматичния си лидер, два дни преди вота след скандал се оттегля неговият наследник и въпреки това "Листата на Фортейн" триумфира като втората по сила в страната с резултат, който никоя нова партия не е печелила през последните 57 години. И това се случва при 79% участие на избирателите. Което показва, че нещо фундаментално се случва с традиционните партии в Западна Европа и че за избирателите действа нов политически ориентир, различен от старото ляво-дясно.

След 8 години като холандски премиер Вим Кок се оттегли по собствените му думи след политическо и лично поражение. Всепризнат доскоро като един от най-умелите съвременни холандски политици, той понесе само за половин година серия от тежки удари - възходът на популиста Пим Фортейн, докладът за Сребреница 95 с последвала оставка на правителството, убийството на Фортейн броени дни преди изборите - първото политическо покушение в страната от векове насам, а накрая партията му понесе най-смазващото поражение от края на Втората световна война насам.

Накрая Кок се оказа отвратен от необичайните от десетилетия за страната му политически страсти и поради това непригоден да печели в съвършено променена среда. Заедно с него в капана на популизма падна и холандската политическа система. В страната винаги е имало по 10-15 партии в парламента и сглобяването на правителство е вървяло толкова сложно, че накрая в него се случва да влязат и победени. А това може да се тълкува и като подмяна на резултата от вота, и като подхранване политическите амбиции на хора като покойния Фортейн. Той се обявяваше за бъдещия премиер, търсеше конфронтация, говореше разбираем за хората език, опонентите му сивееха от тв екрана. И системата се оказа беззащитна срещу него.

Най-опасното, което се случва в Холандия, е, че във властта навлизат абсолютни аматьори от една на практика обезглавена и "неизпробвана" в практиката партия. Ако това изобщо е партия в класическия смисъл и ако това странно формирование оцелее в следващите седмици и месеци. Покойният Пим Фортейн лично подбираше преди три месеца кой да влезе в партийните редици (там попадна бившата мис Холандия Ирена Пантелич) и в листите за депутати и единственото, което ги свързваше бе лоялността към лидера. Никакъв пост на национално равнище не е заемал и лидерът на победилите християн-демократи Ян Петер Балкененде, влязъл в политиката едва преди четири години. Може би никой сериозен политик няма да се съгласи да стане премиер. Някои прогнози сочат нестабилна коалиция и предсрочни избори до 12-18 месеца.

Но това не е завръщане към политиката от 30-те години. Емоциите около възхода на Жан-Мари льо Пен във Франция, антисемитските и антиимигрантските прояви от тази година и лавината от коментари за тях избутаха под прожектора тезата, че в Европа се завръщал фашизмът. Спорно е обаче доколко в дебатите за съвременни проблеми витаят призраци от миналото. Модерните европейски християн-демокрация и социалдемокрация погребаха конфронтационния политически стил и това попречи на съживяването на маргинализирания на Запад неонацизъм и на нероденият на Изток краен национализъм. Успехите на популисти във Франция, Австрия, Италия и сега в Холандия се дължат по-скоро на ефектна атака срещу целия политически елит на и начина, по който от десетилетия леви и десни си прехвърлят топката на властта и раздават постове на свои хора. Фактът, че правилата в Европейския съюз се създават и налагат от тесни групи на политически и икономически интереси, а не от някакъв обществен дебат, помогна на новите националисти да наметнат мантията на евроскептицизма. Реалността, която не се признава открито, е, че в претендиращата за откритост Европа повечето хора възприемат приказките за мултикултурно общество като за временно зло, а асимилирането на чужденците - като дългосрочна цел. Най-малкото заради икономически и демографски причини имиграцията не може да бъде спряна, но никой традиционен политик така и не повдига реален дебат за нея, а и избиратели не се печелят с подобни аргументи. Така бе позволено на всички имигранти да се гледа предимно като на бежанци, престъпници и паразити върху социалната система. А това е идеалната хранителна среда за популисти, ксенофоби и расисти, критикуващи, че държавата им се превръща в социална служба за чужденци и не може да защити националния суверенитет в епохата на глобализацията.

Лоша шега изигра и традиционното схващане на политиката като за процес, чрез който се организира и ръководи общественият живот, нещо като "мозъка на обществото". Днешният "мозък" е доста по-сложен, той действа от различни места, а не от тясна група на избрани мъдреци. За разлика от преди, когато "политиката" бе двигател на обществената активност, днес тя по-скоро изглежда на хората като спирачка на тази активност, случващото се не е заради, а напук на това, което си мислят и правят политиците. Животът все повече се диктува от международния капитал, пазарите, наднационалните закони и външната политика на световните сили. Групите от лобисти, различни асоциации, кампании в нечий интерес, медиите - всичко това е много по-въздействащо, отколкото кабинетните политици.

Левицата и десницата в Европа са заети с въвеждането на еврото и на поредните единни норми, но не говорят достатъчно за безработицата, забавянето на икономиката, изоставането от Америка. Управляващите закъсняват или се страхуват от сериозни икономически реформи, но и не могат да изпълнят протекционистичните искания на синдикатите. Вместо да се опитат да канализират промените, те отказват да признаят, че изобщо нещо сериозно се е променило.

Върху Фортейн веднага бе лепнат етикет, че е крайно десен политик. Странно определение за неговият кръг, яростно защитаващ правата на хомосексуалистите и наркоманите и имаща прилична подкрепа сред етническите малцинства. Етикетът идва от други времена - когато политиката се занимаваше основно с икономиката, когато се спореше за и против свободния пазар и държавния контрол. И днес някак си се пропуска, че никога между ляво и дясно не е имало ясно разграничение, че политическият спектър прилича повече на подкова, отколкото на летва. Краищата на тази подкова - крайната левица и крайната десница, винаги са били близко една до друга. Днес, когато икономиката е извън спора между левица и десница, отношението към имиграцията се превръща в нова координатна система за избирателите. Колкото по надясно си, толкова по-кресливо искаш да изолираш и изгониш имигрантите. Колкото по наляво си, толкова по-активно твърдиш, че те трябва да получат грижа и защита.

Тук се появяват новите европейски демагози, разочарованият електорат се заслушва, а партиите нямат ваксина срещу тях. Показателно е, че много трудно се съставя единен критерий за крайна десница, който да обхване последователите на Фортейн, каринтците на Хайдер, дребните буржоа около Льо Пен… Показателно е също, че набира сила тревожната тенденция т.нар. крайна десница да диктува дневния ред в политиката. Твърди се например, че щом екстремистите нападат имигранти, либералите са длъжни да агитират избирателите, че са загрижени за същите имигранти, макар да няма доказателства ,че по-щедрото отношение към тях ще донесе по-добри политически резултати. Пропуска се и фактът, че крайната десница и крайната левица си споделят един и същ електорат - избирателите на Льо Пен не са разочаровани консерватори, а по-скоро разочаровани социалисти и комунисти, във Великобритания националистите привличат хора от средите на лейбъристите.

И все пак в Холандия няма основание за паника, защото сега започват седмици на консултации за коалиционно правителство, а холандците са прочути с това, че няма да решат нищо, преди да е постигнат максималният възможен консенсус. Начело с политически активната кралица Беатрикс Холандия има перфектен механизъм за справяне със ситуацията. Проблемът е, че сега няма толкова време на разположение и в бързината може би ще бъде ощетен ключовият проблем - как да се харчат държавните средства и накъде да върви икономиката. Сформирането на правителство на Кок отне три месеца, а този път дори се говори за възможна широка коалиция или експертен кабинет. Последното е вариант, прилаган при особени случаи, и не е изключено да е най-подходящият предвид нагласата за краткото просъществуване на коалицията. Впрочем този вариант е прилаган и в случай на непосредствена заплаха за държавата.