В Далечния изток тичат подир футболната топка. В близкия Запад един народ слави своята кралица. В продължение на четири дни, от събота до вторник, на Острова празнуват 50-годишнината, откакто Втората Елизабет се възкачи на британския престол. Съвпадението на двете събития е досадно, би казал човек. Всекидневникът "Гардиън" проведе дори допитване, което доказа, че 49 процента от британците ще гледат футбол и само 30 на сто - тронните тържества. В тази статистика има обаче едно изключение: жертвите на тежката конкурентна борба, социално слабите, отпаднали от надпреварата в годините на "Ню Лейбър", така нареченият лумпен-пролетариат - в мнозинството си именно тези хора ще отдадат възхитата си на монархията.

Дали този резултат е неочакван? Ни най-малко. Във Великобритания съществува негласен съюз между обезправените и двореца - съюз, чиито корени се губят някъде в ранното Средновековие и дори в предсредновековните сказания. Вече от столетия поданиците гледат към короната за подкрепа и закрила срещу алчните земевладецли и аристократи. И до ден днешен хората, които смятат, че са жертва на несправедливост, засипват кралицата с молби и петиции. През последните години най-вече принцеса Даяна олицетворяваше пакта между двореца и безправните. Когато навремето тя се появеше под безутешния дребен дъждец в някой оловносив индустриален квартал, стотици хора вече я чакаха, за да й поднесат букети и да получат насреща бегло ръкостискане или дори някоя лична дума. Когато Даяна загина през 1997 г., един от булевардните вестници се обърна към кралицата с огромно заглавие на първа страница: "Вашият народ страда, поговорете му!"

Кралицата за пръв се появи на живо по телевизията. Пред Бъкингамския дворец се беше събрала огромна тълпа. През отворените прозорци нахлуваше жуженето на множеството и нетърпеливото потропване на хиляди нозе по асфалта. Цялата страна бе наясно, че Елизабет нямаше особено високо мнение за Даяна. Един угрижен царедворец попита кралицата: "Ще се справите ли?" А тя му отвърна: "Налага се." Камерата стартира. И кралицата заговори: "Това, което ще ви кажа сега, ще го кажа като кралица и като баба." Според писателя Мартин Еймис тогава кралицата демонстрирала висока класа и дала на почти патологично възбудените маси онова, което те желаели. В същото време обаче тя нито за миг не се отказала от възгледите си. Народът очаквал да чуе от нея две думи, но тя му отпуснала само една: "скръб", ала не и "любов".

Кралицата се справи с кризата по един наистина царствен начин. Въпреки това обаче пресата я взе на мушка. През 1998 г. "Сънди таймс" публикува листата на стоте най-влиятелни личности във Великобритания, където Елизабет беше на последно място, далеч след такива личности като медийния магнат Рупърт Мърдок (тринайсто място), бившия терорист от ИРА Джери Адамс (трийсет и първи) или бившия бийтъл Пол Маккартни (трийсет и трети). През миналата година леволибералният вестник "Гардиън" и деснопопулисткият масов всекидневник "Сън" започнаха нов поход срещу двореца. Според тях монархията пречела на базисната модернизация на страната. Кампанията на "Сън" не намери отзвук сред читателите, така че вестникът с най-голям тираж във Великобритания днес отново пише, че кралицата е "умна, симпатична и авторитетна". Демократично обновление на монархията по холандски или скандинавски образец естествено е неприемливо за кралицата. И все пак тя отчасти се нагажда. След смъртта на кралицата майка нейните съветници се опитват да я продават на медиите като любимата баба на нацията.

Сред твърдата читателска публика на "Сън" са хората, ощетени от съдбата, които в тъп унес се съпротивляват срещу леволибералната диктатура на политическата коректност и вярват, че притокът на имигранти ограбва шансовете им. Хората, които се прекланяха пред Даяна като пред светица - включително и поради това, че тя щеше да бъде първата коренячка англичанка на британския трон. Защото и у тези хора - както в момента навред из Европа - напоследък избухват ксенофобията, национализмът и расизмът.

Има обаче една съществена разлика. В други държави примитивните бираджии гласуват за крайно десни партии. В Англия обаче, включително и след местните избори на 2 май, десните радикали - или "анораците", както на острова наричат тези дебилни мономани - си останаха периферна групичка. Защото тъкмо дворецът и до днес абсорбира предмодерните настроения и ги превръща в трудносмилаемо, но все пак поносимо чувство за принадлежност. В това отношение кралицата и принц Филип са си изработили фантастично разпределение на ролите. Принцът не обръща внимание на табутата и често пъти се носи по вълните на политическата некоректност. Напредничавите граждани посрещат с потрес неговите реплики към "дръпнатите очи" или към "дебелаците унгарци". Плебеите обаче направо си умират по тези простащини. Елизабет пък се дистанцира от своя волнодумен съпруг със стоическото си благоприличие. Тя потушава ирационалните вълнения на масите, демонстрирайки най-старомодни добродетели: почтеност и издръжливост. В емоционалния свят на политически почти изолираните долни класи кралицата си остава истинският символ на нацията. Те знаят едно: колкото дълбоко да затънат, Елизабет като една истинска любима баба ще бъде с тях. Тъй че няма нужда от Хайдер или Льо Пен.