В късните часове на 17 юни 2001 г. в зала 3 на НДК победителите на парламентарните избори от новосъздаденото НДСВ даваха пресконференция. Атмосферата беше необичайна. За първи път основните политически играчи и от двата традиционни полюса на лявото и дясното отиваха на тежък поправителен изпит след претърпения незапомнен досега провал. Отпред - в блясъка на фотосветкавиците и телевизионните камери, се бяха подредили съвсем непознати лица. С изключение, разбира се, на едно. Лицето на Симеон. Докато бъдещият премиер бавно крачеше по дългата пътека към масата за заключителния брифинг, отстрани нямаше нито подвиквания, нито освирквания, каквито винаги досега победените са отправяли към победителите. В залата се чуваха аплодисменти, но те сякаш звучаха по-скоро с дистанцирана вежливост, отколкото възторжено или дори топло.

Наистина, лицето на Симеон изглеждаше доста познато на българите. По-възрастните хора видяха в него емоционалното завръщане на спомени от далечната им младост. Огорчените и неуспелите в живота повярваха, че тъкмо той е техният шанс за реванш. Прагматичните веднага започнаха да пресмятат могат ли да спечелят от голямата политическа промяна. Осемстотин дни си бе поискал Симеон Сакскобургготски, за да преобрази България. Можеше ли да го стори? В състояние ли беше някогашният малък цар да събере около себе си толкова мощна национална енергия, че да преодолее няколкото десетилетия откъснатост от България и да й даде онова, което тя очакваше в навечерието на новия век? Бивш монарх предстоеше да стане премиер след безпрецедентно спечелени избори. Месия или шарлатанин навлизаше в българската политика? Въпросите тепърва чакаха отговор, а политическият часовник точно преди година започна да отброява песъчинките на надеждата.

Сега е месец юни - година по-късно. Българското общество вече е излязло от тежката политическа упойка и се опитва да разбере какво му се случи. Изненадата е огромна. Никой нищо не може да разбере, защото нишката между последния спомен от изборната нощ през 2001 досега сякаш е невъзвратимо прекъсната. Малко повече от 365 дни потънаха в амнезията на няколко милиона души, които днес дори не искат да разказват как са живели през първата година на премиера Симеон. Още преди да се заговори за кризата на политическата система в България, създала предпоставки за успеха на НДСВ, общността от политолози, социолози и всякакви други анализатори се бе видяла в чудо. Тази група усети признаците на кризата първо върху себе си с невъзможността да обясни какво се случва. Хипотезата, че бившият цар иска само част от политическото пространство за себе си, се провали много бързо. Симеон поиска цялата власт. Предположението, че НДСВ ще се опита да разруши партиите и да ги погълне, също беше опровергано. Националното движение се регистрира по Закона за политическите партии, а вместо да поглъща чужди територии, то много бързо започна да отстъпва спечеленото от него пространство. Опасенията, че парламентарната победа ще стане трамплин за Симеон в амбицията му да си върне трона бяха категорично разсеяни с победата на Георги Първанов на президентските избори. Тезата за разбиване на двуполюсния модел също стана един от несъстоялите се митове. НДСВ, въпреки че е на власт, просто не е полюс, тъй като все още няма ясна физиономия и собствена концепция за дългосрочно пребиваване на политическата сцена. Новата партия търси международна легитимация и членство в европейската християндемократическа десница ЕНП, но в правителството на Сакскобургготски участват ключови фигури от левицата. ОДС непрекъснато повтаря, че коалиционният кабинет на Симеон е трипартиен - на НДСВ, БСП и ДПС. Но БСП твърди, че е в опозиция въпреки своите министри. И СДС казва, че е в опозиция, а освен това си няма министри. ДПС признава открито, че участва в управлението, но отсега подготвя стратегическо партньорство със социалистите за евентуално следващо съвместно социаллиберално управление.

От година насам политиката в България върви бавно, почти лениво. Независимо от емблематичните промени на върха в СДС и БСП - успехът на Надежда Михайлова и преизбирането на Сергей Станишев - двете класически партии на прехода продължават да се държат доста предпазливо и може би, без да го желаят, изграждат алиби за устойчивост на управлението на НДСВ. На пръв поглед причините за плахото поведение на сини и червени могат да се търсят в оскъдното им присъствие в парламента, където според волята на избирателите двете партии разполагат с много малко места. Истинското обяснение за тяхната пасивност обаче е различно. Едногодишната амнезия на няколкото милиона гласоподаватели не подмина и партиите. В СДС, изглежда, напълно са забравили, че могат да потърсят солидна алтернатива на НДСВ не само в позитивното от четиригодишното управление на ОДС, но и в своя нереализиран, но съществуващ проект "България - 2005". Ако се съди по приетите на последния 45-и конгрес на БСП управленски проект, амнезията при социалистите отива още по-назад във времето. Политическият език в конгресните документи на БСП поразително ни връща към времето отпреди Жан Виденов на власт. Тогава социалистите, които подкрепяха правителството на Беров с участието си в динамичното парламентарно мнозинство, едновременно с това внушаваха, че Беров продължава дясната политика на СДС. На този фон БСП построи концепцията си за "лявата алтернатива". Днес четем: "Като цяло провежданата от НДСВ политика следва отречената от избирателите политика на СДС. БСП предлага социален преход към социална пазарна икономика." Паскалев и Калчев обаче си остават министри в правителството на Симеон, а за тях лидерът на БСП Станишев каза, че са хора, свързани с левицата. Кой кого ще излъже този път в поредната игра на политически "Черен Петър" в България.

"Черният Петър" са пасивите от поредното управление, които отсега се прехвърлят от един двор в друг с надеждата, че когато дойдат избори, гласоподавателите пак няма да са чели достатъчно вестници. Надхитряването в политиката, когато някой се опитва да внуши, че "той не е той", а това, което прави, не е онова, което изглежда, независимо от крайния резултат винаги носи една неприятна последица за обществото. В такива периоди хората губят усещането за автентичност. Сред много кризи, на които сме свидетели, най-болезнена е кризата на автентичността. Очакването най-напред България да получи покана за членство в НАТО, а едва после да започне истинския политически живот, е всъщност загуба на позиции и отказ от принципи. То само задълбочава чувството за безвремие и лишава българите от собствено гражданско самочувствие. Колкото и да прилича на абсурд, единствената истинска битка се води за приватизацията на БТК и "Булгартабак". Битка, която по смисъла на икономическите си интереси се водеше истински и в сенчестите полета на периода "Беров".

Ако преди година най-трудното нещо беше да се прогнозира, днес правенето на прогнози е по-скоро безсмислено занимание. Точно толкова безсмислено, колкото е безсмислен и смехът на победителите над играча, изтеглил "Черния Петър". Навремето най-големият майстор на политически "Черен Петър" в България беше Андрей Луканов. Но него вече го няма. Ами ако и Симеон Сакскобургготски се окаже също толкова добър играч? Тогава ще излезе, че и той няма нищо общо с управлението на НДСВ, а въпросът дали в политиката е влязъл месия или шарлатанин ще получи изненадващ отговор - голям късметлия.