В интервю за вестник "Култура" (брой 26 от 28 юни) професор Никола Георгиев назовава езика на политическата коректност лъжлив, мимикриращ, преименуващ, подменящ "даденостите" и като такъв го отнася единствено към официалната реч, към говоренето на прословутия и все по-активно недолюбван политически елит, стремящ се "да се отдели от езика на обикновения човек". Или, ако малко буквализирам, за Никола Георгиев политиците казват ром и с това замазват проблемите, докато "обикновените хора" казват циганин и по такъв начин демонстрират искрено отношение. Акцентирам върху тезата на професора (който е един от водещите български литературоведи) и върху това, което стои зад нея, защото тя поставя сериозни въпроси, които си заслужава да се дебатират.

За никого не е тайна, че езикът лъже, че съществуват всевъзможни акустични маски, че идеята за мотивираността на словото, според която то назовава нужното в нужния момент, е красива утопия, в която все по-малко вярваме. Защото все повече се убеждаваме в хипнотизиралата ХХ век идея за непреодолимия разрив между думите и нещата. Въпросът обаче е, че констатация като горната твърде много опростява фактите и попада в лесната опозиция, която приема, че съществува език на елита (сякаш този елит е хомогенен и сякаш той говори еднакво и казва едни и същи неща) и друг - на т. нар. обикновени хора (дразнещо клише, което доби гражданственост, но което имплицитно съдържа в себе си идеята за своеобразна дискриминация и сякаш признава, че има обикновени хора и необикновени, които, да кажем, се занимават с политика), който също очевидно се мисли като общ. А истината е, че във всяко общество, включително в българското, съществуват разноезичие и разностилие и те трябва да се поощряват, а не да се "опаковат" в готови формули.

Вече отвъд тезите на Никола Георгиев, по-общо погледнато, може да се каже, че съпротивите срещу политически коректния език по принцип прикриват пристрастие към сексизъм или расизъм, презрение към инвалидите, болните, възрастните... Затова и политически коректният език, който в България никак, ама никак не е на мода, е език, изискващ усилие, надскачане на мисленето в стереотипи, изискващ морален консенсус. Защото това е език, който със сигурност не заплашва свободата на словото и на мисълта, а тъкмо напротив - гарантира ги. Известно е, че политическата коректност е американско изобретение от началото на 80-те години, свързва се с правото на различие и в самото си зараждане е резултат на чисто езикови претенция - изхожда се от идеята, че всичко е политика и езикът не е неутрален, а може да бъде дискриминационен и срещу този вероятен дискриминационен характер е борбата. А патосът е езикът да бъде изчистен от обидни думи. Затова и в крайна сметка политическата коректност обслужва разбирането за мултикултурализма, при който всяка група отстоява правото си на другост и това нейно право е признато и защитавано от закона.

Разбира се, в западните демокрации и специално в Америка политическата коректност често се изражда, понякога прераства в цензура, но въпреки това обявяването срещу езика на политическата коректност е опасно. Още по-опасно е то в България, където идеята за политическа коректност е чужда не просто на масовите нагласи, тя е чужда и на тези, които би трябвало да се опитват да налагат едно по-дисциплинирано и по-малко агресивно и оценъчно говорене. И за да не бъда голословна, ще си послужа с няколко примера от последните дни.

През изминалата седмица популярен седмичник излезе с водещо, изведено с огромни букви заглавие, което гласеше, че поне 24-ма от българските депутати са хомосексуалисти. А в обширен материал на следващи страници се правеше внушението, че хомосексуалните нагласи са анормални, по-скоро престъпни и трябва да бъдат публично подигравани. И естествено негласно се критикуваше подготвяният антидискриминационен закон, който ще наказва за преследване на база раса, пол, семейна принадлежност, сексуална ориентация и прочие. Споменавам това, защото дори сред мотивациите на закона основната е евентуалното ни членство в ЕС, а не се казва, че в началото на ХХI век, в една променена ситуация в света, когато се правят опити за стимулиране на различията, е нелепо хомосексуализмът в България все още да е тема за подигравки и етикетиране.

Да не говорим, че у нас освен словото и визията страда от липса на политическа коректност - в същия седмичник под въпросното заглавие стои колаж, който дразни не само със своята двусмисленост, но и с липсата на елементарен усет за това къде е границата, отвъд която иронията минава в простащина, закачката - в незачитане на личното privacy. Защото тук въпросът не е дали определени публични фигури са ни симпатични или не, въпросът е в усилието езикът и визията да остават в мярата.

Вторият ми пример е с постоянната политика, който води един доста тиражен ежедневник, чувстващ се задължен периодично да облъчва обществото с антиеврейски послания и разчитащ на "увлекателността" на историите за световни конспирации и заговори. Което още веднъж показва, че разюздаността на езика у нас е страховита, защото подобно безотговорно говорене срещу еврейското малцинство в много страни е невъзможно.

Третият ми пример е с нашумелия случай с ромската фамилия Зрънкови. Езикът, с който се описва той, е като от италиански роман за мафията - говори се за престъпни кланове, племена, описват се изселванията на фамилията, линчовете, към които приканят жителите на местата, в които тя се установява, приветстват се живите вериги, хвали се Бойко Борисов, нищо, че полицията не си е свършила работата и вместо нормално уреждане на въпроса се стигна до екшъни и безпрецедентно разкарване на 60 човека като маймуни из страната. И вместо материалите, които се появяват и в които допълнително се задълбава върху богатството на Зрънкови, по-удачно би било да се отговори на въпроси от типа откога в България се признава колективната вина, как точно се защитават правата на хора, които биват изселвани, защо се поощрява напрежението между българи и роми, защо полицията не се намесва, когато има престъпление, след като е ясен механизмът, който ненамесата отприщва - липсата на наказание винаги задейства страха, че следващия път може да стане още по-страшно.

Казвам всичко това, защото политическата коректност не е просто красиво лустро, тя е знак за определен тип мислене (каквото липсва в България), за определена философия. Политическата коректност, която би следвало да се опитаме да култивираме, издава ценностите, на които стъпва едно общество, знак е, че се зачитат гражданските права, свободата... Политическата коректност гарантира, че обществото е готово да интегрира (не да асимилира!) различните и едновременно с това да толерира другостите, защото такъв е залогът на пълноценността. Живеем в свят, който - както изтъква Зигмунт Бауман - трябва да се опира на философията, че "твоята загуба не е моя печалба". Защото само в заедността, само когато обществото бъде припознато като споделима територия, в която действат общи ценности и правила, има шанс за оцеляване. И съвсем не е случайно, че едно от големите изисквания на ЕС към страни като България е въпросът с уреждането на проблемите с малцинствата от всякакъв тип. Няма значение дали България по стахановски ще отваря и затваря глави (както е в момента), няма значение как ще се самозалъгва, че отговаря на условията. Дори да допуснем, че след години българската икономика дръпне, нещо, което изглежда малко вероятно след годината на царското безвремие, не се ли задействат механизмите по интегриране, европейският проект на България ще се окаже провалена кауза. Още повече че ситуацията у нас много бързо се променя. Статистиките показват, че след 97 година процентът на децата от ромски и турски произход силно надвишава този на децата от български. Което значи, че възниква нова ситуация, за която българското общество не е подготвено. А една от големите заплахи за всяка демокрация си остава тъкмо тиранията на общественото мнение, която се проявява и в политически неправилния език. Защото да не забравяме, че отговорността към другия се поема и чрез езика, доколкото - както изтъква и Хана Арент - в разговора хуманизираме.