Имало едно време един див Изток
Този месец имаме сериозни шансове да изчислим с приблизителна точност времето, след което ще бъдем приети в Европа. По всеизвестната формула от учебника по физика за шести клас времето е равно на разстоянието, което изминава по българските шосета родът Зрънкови, делено на скоростта, с която се движи с караул катунът. И то не по причини, които са с размерите на едно малцинство, а заради основания с размерите на един цял народ.
Който е чел малко по-внимателно написани в Брюксел документи, не може да не е забелязал, че петнайсетте членки на ЕС се наричат държави (states), а кандидатките се назовават страни (countries). Вероятно причината е в езиковото сходство със Съединените американски щати (states), само че метафората е наистина изкусителна - те са държави, ние сме страни. Или още по-точно: те са вече държави, ние сме все още страни. Излиза, че колкото и глави да затворим и колкото и преходни периоди за постигане на европейските стандарти да договорим, основната разлика ще си остане разликата в степента на държавност.
Държавността е сложно нещо само за политическия елит. За масовия участник в обществения договор, наречен народ, държавността се свежда до прости и делнично осезаеми неща: институциите да работят, законите да важат и те да важат еднакво за всички. Точно в името на това тези всички са се свързали в обществен договор - да създадат държава, която от името на всички да подпомага най-слабите и пак от името на всички да наказва провинилите се. Само така може да се запази достойнството и на тези, които са се провинили, и на тези, които са станали жертва на престъпление. Иначе при саморазправата ще пострада достойнството и на двете страни.
И ето, че стигаме до саморазправата. В този случай - до Видин, квартал "Нов път", семейство Зрънкови.
Квартал "Нов път" не е от най-лошите ромски квартали в страната. Дори е сред най-добрите. Това, по което той си прилича с всички останали ромски квартали в страната, е, че е също толкова сегрегиран, колкото и останалите. Колкото и да не я обичаме тази думичка, ще трябва все по-често и все по-честно да си я казваме. Защото под привидно нищо неслучващото се в България всъщност текат важни процеси и това са процесите на сегрегация, на разделянето на обществото на социални пластове. Този процес е повече мъчителен, отколкото бурен, и то все по същата причина - парите, които го придружават, са малко. За по-младото поколение обяснението може да звучи и така: дискетата "България" се преформатира, но и хард, и софтуерът са скапани и програмата често зависва. Все някога обаче ще стане. Социалните пластове ще се обособят и тогава всеки пласт ще знае все по-малко за живота в останалите.
В ромските квартали този процес е по-напреднал. По редица причини: тези квартали са обособени пространствено (гета в периферията на всяко село и град), етнически, езиково, културно. Сред жителите на ромските квартали има малцина, които искат да ги напуснат и никога повече да не се върнат там, и мнозина, които искат да си останат завинаги там и да не им се налага да ги напускат по никаква причина. Никога през последните десетилетия ромските квартали не са били по-капсулирани. Онези, които обикновено твърдят на семинари обратното, са най-често правозащитници, които са виждали роми само в района на Централната гара. Нещо повече: нито политиците, нито Третият сектор имат изгода да променят това положение, защото, ако то наистина се промени, политиците ще изгубят манипулируем електорат, а Третият сектор ще се лиши от нужни за своите проекти бенефициенти.
Така ромските квартали знаят все по-малко за живота в селата и градовете, а селата и градовете знаят все по-малко за живота в ромските квартали. Колцина знаят например, че животът в една ромска махала много повече прилича на живот в американски, отколкото в български град - има шериф (неформален лидер), има протестантство (молитвени домове на всяка улица), има лихвари (с лихвени проценти, които нямат нищо общо с лихвата в държавата). Знаят ли например правозащитниците, които съчиняват проекти за здравна просвета и семейно планиране в ромските квартали, че там жените се подчиняват на внушението на пасторите, че абортът е смъртен грях и раждат поредното гладно гърло в името на волята Божия?
Животът в ромските квартали тече по свои закони. И когато държавата се е оттеглила от задълженията си по обществения договор, когато институциите не работят, когато законите не важат или не важат еднакво за всички, се появява случаят Зрънкови. И държавата е много изненадана. Толкова е изненадана, че започва да имитира участие в проблема с нервни тикове - някакви полицаи, някакъв рейс, някакви медиаторстващи блондинки и други такива театрални реквизити.
Истината е далеч по-сериозна: когато държавата се е оттеглила от задълженията си по обществения договор, не остава никакъв друг начин за уреждане на отношенията, освен саморазправата. В един социален пласт тази функция ще поемат комшиите на Зрънкови, в друг - мутрите, в трети - подкупни чиновници. Всеки социален пласт ще намери своя начин да замести потребността си от държавата, ако държавата липсва.
През лятото на миналата година група селяни от Дражево, Ямболско, поискаха да се откажат от българското си гражданство, защото държавата не изпълнява своето задължение да наказва крадците. Без да са чели Жан-Жак Русо, те бяха налучкали най-гражданското поведение: държавата не изпълнява своите задължения по обществения договор, наречен Република България, и ние искаме да се оттеглим от него. Тогава държавата се направи, че нищо не се е случило. Сега й беше малко по-трудно да се преструва, че нищо не се е случило и като много се напъна направи оферта на Зрънкови с няколко къщи в Странджа. И ето ти пак метафора, на която не може да се устои: и в най-краткия учебник по география пише, че пътят за Европа е точно в противоположна на Странджа посока - през Видин, градът на Зрънкови.