Има ли гражданското общество изграден механизъм за защита от законодателни грешки? Професионален ли е нашият парламент и трябва ли да се въведе ценз за законодателите? Ето пример:

В средата на 1996 г. парламентът приема една злополучна разпоредба в Закона за приватизация - параграф 6а от преходните и заключителните разпоредби. Цели 6 години никой законодател не се и досети (може би) какви вреди на икономиката и на частните стопански субекти нанася тази правна норма. Според нея, при приватизация на държавни и общински предприятия кредиторите на приватизиращото се предприятие са длъжни в срок до 6 месеца от деня на обнародване на решението за откриване на процедура за приватизация да уведомят писмено приватизиращия орган за вземанията си към предприятието. Лицата, които пропуснат срока и не уведомят органа за приватизация за своите вземания, губят правото си на иск за тези вземания.

Разпоредбата така сащиса правната общност, че се появиха десетки тълкувания на волята на нашия законодател. Очевидно притеснен и смутен от фриволната разпоредба беше и покойният професор Витали Таджер, учител на няколко поколения юристи, който остави на бюрото си недописана статия, посветена на параграфа. Тя по-късно беше публикувана.

Та само вижте как се изразява българският творец на закони! Той въвежда срок, който прилича на давностен, защото се губи само правото на иск. Но, от друга страна, щом се погасява право, макар и процесуално, срокът трябва да е преклузивен. Юристите познават разликата и тя се изучава в първите курсове на университета. След няколкогодишни колебания теорията стигна до извода, че срокът е особен, преклузивен и процесуален. В практиката на съдилищата се възцари тих хаос, който продължава и до днес. Благодарение на тази правна норма десетки предприятия след тяхната приватизация бяха освободени от задължения за милиони левове. И то без никаква юридическа или икономическа логика.

Приказките за финансова дисциплина очевидно напълно приспаха нашите депутати, защото за каква дисциплина може да става дума, когато самият законодател дава право на длъжниците да не си плащат само защото им предстои приватизация или вече са приватизирани. Държавата напълно обърка функциите си на законодател и на приватизатор, сля ги и така се намеси грубо в частноправния стопански живот. По силата на каква логика кредиторите трябва да уведомяват трето лице - приватизиращия орган, за вземанията си към дружеството, подлежащо на приватизация? Вземанията на кредиторите имат за основа частно правоотношение, спрямо което приватизиращият орган не може да противопостави никакви свои права. Погасявайки правото на иск за вземанията на кредиторите спрямо приватизираното предприятие, държавата на практика конфискува собственост, изземва имущество от кредиторите, защото вземанията са част от активите на кредиторите.

Странното е, че така държавата постъпва и по отношение на собствените си публичноправни вземания към приватизираните предприятия. Напразни останаха опитите на Върховния касационен съд да установи трайна практика, че публичноправните вземания не могат да бъдат погасени и спрямо тях § 6а не се прилага. С новия Закон за приватизация и следприватизационен контрол държавата съвсем прекали, като разпореди отписване на всички свои вземания към приватизирани предприятия, за които сама е пропуснала да уведоми един свой орган - органът за приватизация, в срок, който тя сама си е поставила. С други думи, държавата отнема от себе си имущество, задето не е спазила сроковете, които сама си е поставила. Ето, вижте текста на § 17, алинея 6 от преходните и заключителните разпоредби на новия приватизационен закон: "В случаите на скючени приватизационни договори към датата на влизане в сила на този закон, за вземанията на частноправни и публичноправни кредитори към приватизираното предприятие се прилагат разпоредбите на § 6а от преходните и заключителните разпоредби на отменения Закон за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия във връзка с член 142 на Данъчния процесуален кодекс." А член 142 от ДПК гласи: "Преустановява се събирането и вземанията се отписват с изтичането на сроковете за установяване на съответните публични вземания, когато са погасени по давност, както и в случаите, предвидени със закон."

Дали някой е изчислил вземания в какъв размер трябва да отпише държавата в изпълнение на тази разпоредба? Предвидено ли е подобно опрощаване в Закона за държавния бюджет за 2002 г.? Ще спре ли делата срещу длъжниците на държавата Агенцията за държавни вземания? Ще оттегли ли исковете си?

Странното е, че длъжниците като правило знаят за задълженията си, тези дългове фигурират в информационните меморандуми при приватизацията, купувачите на предприятията също са поели ангажимент да обслужват задълженията. Нещо повече - тъкмо дълговете към частни и публични кредитори преди приватизацията обикновено са причина за значително намаляване на цената на предприятията. Веднъж поети, тези дългове изведнъж се оказват несъществуващи по волята обаче не на кредиторите, а на държавата; пасивът на приватизираното предприятие се намалява и кредиторите, които са пропуснали срока по § 6а, пият студена вода.

Наскоро Върховният касационен съд сезира Конституционния съд с молба за установяване на противоконституционността на § 6а. Съгласно член 19, алинея 2 от Конституцията законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност. С § 6а обаче законът създаде и гарантира точно обратното. Решенията на Конституционния съд имат действие само занапред, т.е. те не могат да преуредят по никакъв начин правоотношенията, които са се развили от 1996 г. досега по повод прилагането на злополучния параграф. Така че дори да се установи противоконституционност на разпоредбата, това няма да облекчи положението на кредиторите.

Въпросът е защо беше допуснато тази разпоредба да съществува толкова дълго? Чий интерес или интереси обслужи тя? Това знаят само тези, които са я гласували.

Могат да се дадат още примери. Не зная дали си струва.

Писането на закони е сложна работа. И в тази работа може да има пропуски, особено в нашите динамично променящи се обществени условия. Но когато в парламента има повече специализирани дискусии, когато се говори на държавнически език, а не се политиканства, тогава грешките ще са само професионални. А те могат да бъдат приети някак по-философски. Като гласуването с чужди карти.