С интерес прочетох статията на Юлиан Попов "Проблемът на Бойко, Алеко и техните почитатели", публикувана в броя на "Дневник" миналия петък. Тежък е въпросът, който авторът поставя за националната ни нагласа - да се радваме и идеологизираме бабаитлъка.

Нуждата от псевдодобри герои е изява на поне две характеристики, които носим в себе си - комплекс за малоценност и дълбок еретически дух. И ако опитът да бъдат обяснени тези явления е все пак поне по силите ни, то как да се излекуваме от тези обществени болести е като че ли вън от нашите възможности.

Неизпълнената възрожденска мечта за "Велика България", бруталната антибългарска политика на Руската империя, снизходителната и безскрупулна политика на останалите велики сили през ХІХ и началото на ХХ век, националната катастрофа след 1919 година (за мен това е единственият случай, когато думите са на мястото си; ударът е наистина върху националната психология), фундират в основите на модерното ни общество чувството за малоценност. Когато то се среща след Втората световна война с комунистическия интернационализъм, влошаването се развива в колосолен размер. В крайна сметка падането на Берлинската стена завари нас, българите, или като хора без чувство за принадлежност към модерните (разбирано в смисъла на ХІХ и ХХ век) европейски идеи за гражданско общество и уважение към своята страна, или като наивници с патриотичните чувства на "санстефанската мечта", или като хора, отрицаващи всякаква принадлежност.

Това хаотично състояние се засили от естествения информационен бум, който заля освободеното ни от тоталитарно робство общество. Комунистическата партия яхна по "милошевски" националната тема с една единствена цел - спечелването на гласовете на българските граждани в избирателните райони, където живеят българи и турци. Всеки свободолюбив и уважаващ себе си човек се отдръпна в тих ужас от ставащата наглост - престъпното деяние от края на 80-те години да се превръща в предизборна политика на самите престъпници. Няма да забравя думите на един уважаван представител на българската интелигенция, които ми каза в първите години след 1989: "Не може да е вярно, че и аз, и Нора Ананиева сме българи. Или тя е българка, а аз не съм, или аз съм българин, а тя не е!" Горката госпожа Ананиева, тя го "отнесе" поради простата причина, че към този момент беше едно от най-популярните имена на БСП.

Но тези думи формулираха нещо съществено, което по естествен начин е исторически валидно за европейската история на ХХ век - патриотизмът е принадлежен на антикомунистите. Когато се върви по обратния път - от комунистическата идеология към патриотизма, се стига до Хага (виж Милошевич). Тъй че лакътушещото се развитие на българския национален въпрос е един от факторите за този "кралимарковски" синдром, който много сполучливо си описал в статията си.

Втората характеристика, за която споменах - еретическият дух, е първоизточник на множество негативни нагласи на модерното (ХІХ-ХХ век) българско общество. Дълбоки и смислени са наблюденията на ред видни български мислители, особено в годините между двете световни войни, по тази тема. Нека отбележа поне професор Петър Мутафчиев, с изключителния му труд по българска народопсихология "Поп Богомил и свети Иван Рилски". Тези български автори са дали посоката, в която може да бъдат обяснявани множеството трагични моменти от нашата история и съвременност.

Днес ние наистина сме в процес на евроатлантическа и европейска интеграционна система. Но избягваме ясен и съдържателен дебат по темата - как се интегрира еретическа общност в среда на християнска ценностна система. По това няма глава в преговорния процес с Европейския съюз, нито критерии в Acquis communautaires. Може да бъдат изпълнени всички изисквания на НАТО и Европейския съюз, но този базисен въпрос - за ценностната принадлежност, ще продължава да е актуален. И оттам ще се изгражда нуждата от някакво пъчене в стил "Крали Марко", което Попов описва в статията си. Умението ни да влошаваме общностите бе една от любимите теми и на покойния ми професор Николай Генчев. Той разказваше как сме успели да ликвидираме Византия, Османската империя, да разделим бойните си съюзници от световните воини на две държави - имайки пред вид Германия, и завършваше - да се готви СССР. Вярвам все пак, че не сме велики дори в умението си да влошаваме всичко около себе си.

Но докато в българската политика, икономика и обществена дейност продължава да е валиден еретическият лозунг "Всичко е позволено", трудностите ще са много. Няма ли я така характерната сдържаност за всеки модерен човек на Стария коннтинент, идеологизацията на бабаитлъка ще ни залива отвсякъде. Дано младите хора на България, които днес имат свободата и отговорността да познават тези стериотипи, но да не им робуват, станат естествените носители на развитието на българското общество. Това поне според мен не е проява на наивна вяра, а, мисля, част от българското настояще.