Последните събития на поръчани убийства, казуистични самоубийства и напредваща дезинтеграция на публичния ред ни тласкат към унили обобщения за шансовете на българската държавност и в по-общ смисъл за основанията на нашата човешка съвместност. Изглежда безспорно, че тукашният криминален стил с неговия мащаб и динамика не принадлежи на рутинната "цивилизована" престъпност, а има специфика близка до това, което се нарича държавническо поведение. Всеки едър престъпник е поласкан интимно и одързостен публично да произнася твърдения за принадлежност към престижния род на "строителите на съвременна България". Ужасът на общото положение е свързан тъкмо с факта, че престъпността е придобила нормативен характер и се практикува като вариант на политическа технология, манифестация на ефикасност и по парадокс на дължимо поведение. Сбъркахме престъплението с политика и не можем да си я представим различна. Фаличната наглост на бръснати черепи, монтирани върху шии с набъбнали вени, владее пространствата на публичния свят и казва: "Това е". Върлува естетическо бедствие, възпявано от официални трубадури на кича, на някои от които е връчена изумителна медийна мощ. Деморализацията се разгръща с мащаба на същинска хуманитарна катастрофа, но не плаши, а развеселява. Хрониката от престъпни събития се описва в ежедневната преса с нормативния за журналистическия занаят елемент на воайорство и се снабдява допълнително с лоша безкрайност от изкривяващи допускания за удължаване на потребителската тръпка. Нищо по-фамилиарно и интимно от престъплението в България. Живеем в луднала страна и се наслаждаваме мазохистично на собственото си пропадане. Колко още?

Впечатлението за криминалния характер на нашата демократична революция е на път да придобие статут на първа политическа очевидност и поставя под въпрос смисъла на словосъчетанието "Република България". Нищо по-жалко от политическите закани за усъвършенстване на българския свят по пътя на законодателното творчество. Ако това можеше да свърши работа, парламентарното присъствие щеше да я свърши за десет трудови години. Конституцията ще бъде променена ритуално, за да кажат "други сме", но ще бъдат същите. Мародерите не се усъвършенстват с параграфи. Никое от прословутите звена на съдебната система не съществува с намерението да разкрива и наказва извършителите на мащабни престъпления. Предназначението на тази съдебна система е не да разкрива, а да скрива. Възцарено е смайващо юридическо лицедейство. В лицето на генерал Борисов се подвизава нещо подобно на правоохранително либеро, което по идея трябва да изчиства топката от голлинията на царската администрация с помощта на рейтинг. Това е вариант на публична магия. Един вид тотем на последното доверие. Политическите лидери и всички шушумиги от самопровъзгласения елит треперят от страх и еротично вълнение при среща с култовите фигури на криминалния свят. Няма възмутени, има възхитени. Общественото въображение е пленено от силуета на социализираната мутра и нейните примитивни сугестии и изглежда напълно неспособно да различава реалностите от привидностите и да строи умозаключения, основани на факти. Официалната словесност е подгизнала в труизми, мръсно словопроизводство и живее хипнотизирана от реалността, която сама породи. Трифонов без граници.

Тук-там нормалните хора в България съществуват явно обезкуражени, развеселено отчаяни и танцуват по празниците нелепо възбудени и някак отнесени, като селяни от картините на Брьогел Стари. През мутрата сублимират идеалния си образ всички възрасти освен кърмаческата, но както е тръгнало, няма гаранции и за това невръстно изключение. Някои от канонизираните в крачка "първенци" на прехода са лесни за диагностициране морални изроди, лишени от елементарен дар за въздишка и срам. Видяхме да даряват мутри с държавни награди, не въпреки обстоятелството на тази принадлежност, а тъкмо поради него, с прозирното намерение за символичен триумф и брутално назидание. Групирани по смисъла на тяхната аура, това са хора до един с опънат среден пръст в лицето на човешките очаквания за някакво приличие и елементарна справедливост. В ход е агресивна лустрация с обратен знак. Казват: "Тук сме, тук сме, вас ви няма." И са прави.

Каквото и да твърдят заинтересуваните лица и институции, в България действа скрит политически консенсус за "неизбежната" престъпност на прехода и гарантирания юридически конфорт на "елита", участник в турнира за власт и потребителско щастие. Тази необявена, но бързо разгадана конституция на прехода радикално либерализира "предприемчивите" воли и дълбоко деморализира публичните институции. В България първото автоматично предполага второто. Политиката, пресата и съдът жестикулират поведение по принцип, но са строго погледнато наркоманно зависими от голямата мръсна Игра. Друсат се тайно. И венозно.

Правото е суспендирано в нашата република, неприлично е да се увърта. Няма съд за плутократите. Държавното обвинение е в много двусмислената позиция на защитник на държавата по дефиниция и адвокат на прехода по конюнктура. На същия този преход с неговите "естествени неравенства", юридическа казуистика и престъпен "елит". Всички етапи на правораздавателния процес са под скрития натиск на този фундаментален регламент за тактическа пауза на съдопроизводството, докато въпросът със собствеността не бъде окончателно решен и жадните не кажат "утолени сме". Ще кажат ли обаче? Гаси ли се сребролюбивата жажда? Докато престъпните енергии на монетата не бъдат укротени в България, институциите и съвестите "дължат" на тази магия и на всички подвижници на Пазара толерантност и разбиране. Такива са правилата на тази "мъжка" игра, първото от които е да ги помниш бутнат от сън, а второто да ги можеш веднага след бръснене. Всеки трети в България функционира като амбулантен макиавелист в периметъра на своя конкурентен сблъсък. Нищо няма да го спре, ако подуши възможност за финансово набъбване в условията на премерен риск. Обогатяването има статут на дължимо поведение. За мнозина е въпрос на съвест да действат безсъвестно, а някои направо потъват в депресия при провал на някакъв престъпен почин. Тъгата е деморализирана. Срам за меланхолията.

От началото на знаменития ни "преход" усилието за изграждане на демократични институции беше саботирано от едно мащабно и трудно за характеризиране съсловие на "бивши хора", твърдо решени да организират за себе си бъдеще "според потребностите и способностите". Ролята им за нашия организиран политически, юридически и морален хаос трудно може да се надцени, но се отрича. Преходът може да бъде описан като хроника на тяхното жизнено буйство. Банална истина е, че армията от охранители на стария режим беше в планиран порядък премирана с първоначален капитал за оцеляване в пазарните условия. Спешно беше мобилизирана фашизоидна физическа тяга от средите на борци, гребци и боксьори - антропологичен тип, чиято субстанция е съсредоточена предимно в нагонната област и опорно-двигателния апарат. Връхлетя ни Дарвинов регрес. Офицери от ДС, щатни и нещатни сътрудници на старата "патриотична" репресия - тези, които се бяха специализирали да бият "по съвест", бяха организирано подпомогнати от агенти на физическия страх, от дилетанти на бейзболната игра и хонконгското излитане с крак в лицето на пречката. Освен институционализираните пространства на живота беше плътно окупирана и улицата, привилегированото място на демократичния експеримент, новата нерегламентирана територия. Бандитите се разплискаха демократично. Някой подшушна на антропоидите на свободата или пък те сами го забелязаха, че е ударил часът на директното действие и на безметежната волност на инстинкта. Първото действие на българската криминалната драма протече, помним това, като стихийна улична травматология и урок по разобличаване на илюзията за лесна свобода и защитеност на частния свят. Преживяхме революция на плъховете от разпечатаната канализация. Ефект на ляво раздразнение от провала на утопията и дясна закана за бъдещето.

Не беше забелязано или някак отпадна от наивното внимание обстоятелството, че формалното деинституционализиране на тоталитарната система за сигурност не означава окончателно разпускане и историческа неутрализация. Точно обратното. Този генетичен код от Каин насам е бил, изглежда, сдържан от комунистическата партия в иерархиите на нейния излъган живот и извратени взаимозависимости. После щеше да се разбере на какво са способни тези "дарования" в периметъра на свободата. След 1989, снабдени с яд по причина на естествените очаквания за тяхното социално маргинализиране и с "джобни пари" за анексиране на жизнени територии, героите на "смутното време" развинтиха до предел престъпното си жизнелюбие. Класическото за българската литература и житейски навици "поминаване с малко" се оказа измислица на сиромахомилството и особеност на тесносоциалистическия бит. Удари часът на безпределната алчност, която изуми обикновения човек и му създаде чувство за пропадане в лошата безкрайност на някакъв исторически делириум. Видяхме ги да загребват блага и територии или, както самите извършители се изразяват, да "развиват бизнеса" със съсредоточеното безумие на онези фанатизирани военни, които се надяваха да изкопаят от дупката в Царичина тайната на скритото българско предназначение. Психологията на този орално-канибален порив за грабеж и поглъщане, наречен у нас приватизация, е любопитен човешки феномен, но по-съществената част на темата е уловима само от хладнокръвен политологически анализ. Хладнокръвен ще рече в контекста свободен от естествената човешка склонност към самозащитна идеализация и подържане на минимален оптимизъм за отразяване на риска от меланхолия и лудост. Проглеждането за същинския размер на родната престъпност надвесва любопитните над бездна и актуализира размишленията на датския принц за административния произвол и казано евфемистично - за окончателната резигнация. Животът в България се превръща бавно, но сигурно в акт на себеотрицание и голяма безкористност. Не може да се отрече - руинирането на нашия публичен свят е шанс за преосмисляне на основните допускания на общия живот. Връщаме се към началото и началата. Където ни е мястото.

Интересен въпрос е къде се намира величеството в етапа на напредващ публичен разпад и зла систематизация на българския ъндърграунд. С какво е заета тази примряла лисица? Какво става с неговата разтревожена и "прагматична" власт? С кротката му и сълзлива монархическа методология? Да дойде и да каже някоя редовна глупост, ще бъде по-добре, отколкото да мъчи тишината. А може би обратното? Излез, царю, дай отдих на твоя бутафорен говорител. Милост за твоите поданици. Кажи например, въпреки че си го казвал вече, "да уважаваме институциите безкрайно и да гледаме на нещата положително". Разкажи ни някоя от твоите безсъници. Или приказка за Муньос. Укрепи вярата ни, че има в твоето безумие система.