На жълтите павета - блясък. По улиците - страх

На жълтите павета - блясък. По улиците - страх

На 9 януари около 22 ч майка ми се прибирала с такси, което я оставило пред блок 524 в квартал "Овча купел" 1. Тя се казва Цветана Николова Димитрова и е председател на сдружение "Човечество, просветление, любов". В момента, в който влиза във входа на блока, я нападат двама души. Получава жестоки удари по лицето и след като изпада в безсъзнание, бива ритана в тялото. Двамата нападатели избягват в момента, в който се появява момиче, чуло виковете на майка ми и притекло се на помощ. На следващия ден се обадихме в 6-о РПУ, за да ги помолим за съдействие и те ни казаха да отидем при тях. Майка ми не беше в състояние да ходи и да говори. Тя е вече трети ден под наблюдение в "Пирогов" и все още не ни е обърнато внимание от страна на полицията.

Мартин Асенов Мартинов, София

Това е писмо, изпратено на електронния адрес на вестник "Дневник". Освен че описва една човешка трагедия, то е типичен разказ за случващото се по улиците на страната. Всекидневно. Денонощно. Без прекъсване. Някъде на жълтите павета има дебат за промяна в конституцията, сложни разговори за разпадащата се държавност, идеи за референдум за реформи в съдебната система, НАТО, Европейския съюз и подобни неща. Там са и отчетите на МВР, че никога разкриваемостта на престъпленията не е била толкова висока, и законната гордост на полицията от безпрецедентното доверие в нея - 60%. Между всичко това обаче и зверски битата в "Овча купел" жена има пропаст. И няма изгледи тя да бъде запълнена, след като обитателите на няколкото квадратни километра в карето между Народното събрание, Орлов мост, сградата на МВР на ул."6 септември" и "двете кули" - Президенството и Министерския съвет - не дават признаци да разбират, че тяхната България се различава от тази на останалите българи. От патос обаче едва ли има нужда. Фактите говорят по-добре от всяка патетика:

83% се страхуват силно или в известна степен от грабеж;

86% се опасяват от кражба в дома или вилата;

58.4% смятат, че е напълно реално колата им да бъде открадната;

45% се боят от сексуално насилие;

74.5% се страхуват от побой;

63.5 % смятат, че могат да бъдат убити случайно или преднамерено.

Към тези данни могат да се прибавят още: всеки втори се страхува да се движи сам по улиците на квартала, в който живее, двама от всеки трима изпитват страх да се придвижват сами из непознати улици. Над половината от анкетираните се боят да минават сами през подлези и градинки дори и денем. Цари повсеместен страх за сигурността на децата на улицата и в училище - на практика 3/4 от българите споделят тези опасения.

Според представителни проучвания на Националния център за изучаване на общественото мнение (НЦИОМ) за последните 6 месеца всеки трети софиянец е бил жертва на някакво престъпление. Данните на социолозите сочат, че най-масови са джебчийството, обирите, кражбите на части от автомобили, измамите и побоищата. По селата най-често се срещат кражбите на селскостопанска продукция. В същото време въпреки хвалбите официалната полицейска статистика отчита, че са разкрити половината от извършените престъпления. Тук обаче трябва да бъде изваден на светло един трик, който навремето ген. Бонев въведе, за да се повиши разкриваемостта на престъпленията. Той се състоеше в проста промяна на методиката: за престъпление се смяташе само това произшествие, което е приключено от следствието с мнение за съд, а не това, за което е съобщено в полицията. В резултат полицията пожъна небивали успехи, предимно медийни.

Но това далеч не е всичко. Четиридесет и шест процента от жертвите на престъпления признават, че изобщо не уведомяват полицията за извършени срещу самите тях посегателства. Причините за това са потресаващи: 67% са убедени, че от жалбата им няма да последва нищо. Всеки пети пък не иска изобщо да има работа с полицията, сочи анализ на НЦИОМ. Близо 70% не вярват, че извършителят на евентуално престъпление срещу тях може да бъде заловен, 80% - че може да бъде осъден (по данни на "Алфа рисърч"). Как при това положение полицията се радва на 60% одобрение е феномен, който заслужава отделен анализ.

Така или иначе противопоставянето е толкова релефно очертано, че няма как да не бъде забелязано от всеки, чиято първа грижа не е в каква поредност телевизията ще покаже собствените им усилия за справяне с положението. От едната страна са подслушванията, различните гейтове, срещите с посланици, медийна борба с корупцията и така нататък. От другата - побоища, кражби, взривове до училища, убийства в потайна доба и посред бял ден. Както се казва, тези два свята нямат нищо общо. В единия най-важното са блясъкът, лъскавината, юнашкото удряне в гърдите пред камерите. Над другия доминира страхът. Първият свят очевидно няма как да разбере втория.

Държавата едностранно се е развела с втория свят, но най-нахално си иска издръжката, продължавайки да събира данъци за това, което реално не прави. Точно това е разпадът на държавността, а не фактът, че даден полицейски началник е обиден на президента и министъра задето не са го поканили на консултативния съвет по национална сигурност и затова не ще да им говори. На този, който се прибира вкъщи и вижда входната врата разбита, а събираното с години имущество - изнесено, не му пука с кого си говорят президентът, премиерът, министърът на вътрешните работи и дори главният секретар на МВР. Този човек не се интересува дали конституцията ще бъде променена, дали МВР, прокуратурата и съдът си говорят и с колко се повишила разкриваемостта на престъпленията през съответния мандат. Той иска да му бъде върнат откраднатият семеен телевизор.

Поне засега не се вижда някой да прави нещо по въпроса.

Цитираните данни са от национални представителни проучвания на общественото мнение, проведени от НЦИОМ в края на миналата година.