Както в края на краищата винаги се случва, дебатите около възможната война срещу Ирак повдигнаха основополагащи въпроси, по които няма съгласие дори и между приятели. Тези въпроси обаче няма да се изпарят във въздуха. На практика цената ще бъде висока, ако те не бъдат изяснени от този, който обича свободата и тя му е скъпа.

Три теми излизат на преден план. Първо, терористичните нападения срещу Ню Йорк и Вашингтон през 2001 година ни припомниха (в случай че го бяхме забравили), че има един съюз на ценности, наречен Западът. Тези ценности на Просвещението образуват основата на либералния порядък и свързват взаимно страните от Северна Америка, Европа и някои други части на света. Когато между тези страни се отвори пропаст, доколкото става дума за интерпретацията на западните ценности, то това са лоши новини. Възможно е това да е станало между САЩ и мнозина европейци. Ако това е така, предизвикателството е да се затвори тази пропаст, а не да се използва - за унилатерални американски интереси или за засилване на европейското единство.

Второ, защитата на нашите ценности изисква властови инструменти. В днешния свят властта може би е станала по-неопределена. Някои дори говорят за управляване без правителства, защото икономическите съдбини се определят отчасти без разпознаваеми господари. Въпреки това традиционната власт съществува, както и преди, и тя е повече от числеността на населенията или техния брутен вътрешен продукт. В края на краищата властта си остава способността за принуда. Така погледнато, Европа разполага само с ограничени способности, както и Япония, Индия, демокрациите в Азия и тези в Латинска Америка. Европа разчита на това, че съюзите упражняват власт, и те вероятно още известно време ще бъдат независими от Америка. До голяма степен същото се отнася и за азиатските и латиноамериканските членове на либералното общество. Повече, отколкото в останалите области тук самозалъгването, приемането на желаното за действителност е една смъртоносна грешка.

Трето, когато основополагащите ценности, на които Западът се държи, са застрашени някъде, то ние трябва или да сме подготвени да ги защитаваме, или да се откажем от тях без бой. Естествено военната сила е само един от начините за защита на западните убеждения и нейното прилагане трябва да бъде добре премислено, но и навременно. Политиката на уталожване в Мюнхен през 1938 година - "мирът в нашето време", която в действителност означаваше капитулация пред един брутален диктатор - разпали една катастрофа. За крайния успех на демокрацията през 1945 година трябваше да се плати ужасна цена и без американска намеса въобще не би се стигнало до победата.

Всичко това играе роля в сегашната криза. САЩ имат централно значение за ценностната система на Запада. Ако те бъдат нападнати, то ние всички сме нападнати. Ирак е мошеническа държава, която се е доказала като заплаха за собствения си народ и своите съседи. Най-малкото е известно, че тя се стреми към оръжия за масово унищожение. Затова вероятният извод трябва да бъде в полза на американския начин на действие, един аргумент, който последователно и убедително беше изведен от британския премиер Тони Блеър.

Последната дума към тази тема несъмнено все още не е изречена. Но това е първата дума. Оттук следва, че това е първият принцип, който би трябвало да ръководи действията на тези, които споделят западните ценности. Това открива две тематични области от решаваща важност. Първата е, че демокрациите не могат да започнат войни без поне мълчаливото одобрение на своите народи. Гражданите трябва да бъдат убедени, че основанията (особено за превантивни действия) са издържали на точна проверка. Това е причината защо дори към този късен момент трябва да се направи повече, за да се представят на обществеността в страните, готови да се борят за свободата си, валидни основания за война.

Другите демокрации също трябва да бъдат убедени. В действителност мерките трябва да съдържат одобрението на международните институции. Затова инспекторите на ООН са абсолютно необходими. И затова и Блеър, и френският президент Жак Ширак бяха прави, когато подкрепиха и дадоха сили на онези в правителството на Буш, които признаваха ролята на Съвета за сигурност.

Втората тематична област засяга отношенията след края на всякакви действия, които се предприемат. Съображенията за смяна на режима не са достатъчни. Съображенията да се завладее Ирак за около 18 месеца са съблазнителни, но незадоволителни. Окупирането на Германия и Япония след Втората световна война беше постигнато след дългогодишни интензивни военни действия, и то в един момент, когато завладените държави считаха поражението си за безспорно. Дори и тогава създаването на функциониращ демократичен ред продължи далеч повече от осемнадесет месеца. Освен това открит стои въпросът дали нещо в структурата на иракското общество може да послужи като основа, върху която да бъде закрепено едно либерално построение в долината на Тигър и Ефрат.

Отговори на тези въпроси могат да бъдат намерени. Биха могли да ги дадат съюзниците на Америка. Едно злополучно сравнение, което беше употребено в иракския случай, поставя Америка като шеф, а другите, особено Европа, като почистващ персонал. Америка, която чупи яйцата, и другите, които пържат омлета, би бил по-добрият вариант. Единодушно заставане зад западните ценности и раздаване на задачите на тези, които биха ги изпълнили най-добре, изглежда, е по-резултатният и достоен подход, отколкото мигновеното представление, при което американците настъпват почти слепешката, докато европейците се опитват да не поглеждат.

* Ралф Дарендорф е член на британската Камара на лордовете. Бивш ректор на London School of Economics и на St. Anthony's College, Oxford. Copyright: Project Syndicate / Institute for Human Sciences.