Дори и тези, които не са съгласни с позицията на британския премиер Тони Блеър за иракската криза, рядко отказват да признаят смелостта му. Американският президент Джордж У. Буш никога не се натъква на такива враждебни тълпи, каквито Блеър трябва да среща по пътя си. Когато Блеър влиза в парламента за седмичния ритуал на разпита на министър-председателя, членове на неговата Лейбъристка партия го апострофират и му задават неудобни въпроси. Отвън, пред парламента, показва го дори и телевизията, Блеър се сблъсква с групи, които категорично настояват за мир. През цялото това време Блеър показа смелостта да действа според убежденията си. Според тях, просто казано, Саддам Хюсеин е дяволски владетел, който потенциално застрашава съседите си и широкия свят и трябва да си ходи.

Позицията на г-н Блеър е толкова повече забележителна във време, когато политическите лидери зависят от социологическите проучвания и мненията, изразени от т. нар. фокус-групи. Мнозина политици се опитват да застанат колкото се може по-близо до преобладаващите възгледи на мнозинството. Те смятат това за "демократично" и се надяват, че подобна преданост към народа ще гарантира преизбирането им.

За щастие такъв популизъм не е разпространен навсякъде. Испанският премиер Хосе Мария Аснар не е далеч зад Блеър в показването на смелост на убежденията си. Френският президент Жак Ширак се ползва с подкрепата на съотечествениците си, но освен това той си има и свой дневен ред, който, изглежда, има повече общо с френското достолепие, отколкото с народните акламации.

Най-крещящата липса на лидерство в името на следването на видимото мнение на мнозинството, която днес може да се види, се демонстрира от Герхард Шрьодер в Германия. Той не само спечели последните избори заради откритото си противопоставяне на военни действия срещу Ирак, но и продължи да се държи като че ли ръководи мирно шествие, а не държава.

Шрьодер може би трябва да пощади спомена за двама свои велики предшественици - Конрад Аденауер и Вили Бранд. Когато Аденауер решително вкара Германия в Западния алианс, той срещаше съпротивата не само на парламента (социалдемократите), но и на мнозинството от германците, които мислеха, че политиката му ще направи невъзможно обединението с контролираната от Съветския съюз Източна Германия.

Подобно на него, когато две десетилетия по-късно канцлерът Бранд лансира своята политика на размразяване с Изтока (Ostpolitik), той бе обвиняван, че се е продал на комунистите и е изложил на риск европейската и атлантическата предопределеност на Западна Германия, която точка на обвинението се приемаше почти от всички.

Двамата лидери обаче се наложиха и в крайна сметка спечелиха изборите. Същото доказаха и други лидери. Шарл дьо Гол се наложи политически, след като сложи край на френския колониален режим в Алжир. Михаил Горбачов не го направи, но остана непризнат пророк в Русия заради своите гласност и перестройка, които доведоха до разпадането на СССР и израстването на демократична Русия.

Това е общото във всички тези случаи, което не може да не бъде отчетено. Всеки политически водач подкрепяше идеи, политики или принципи, които далеч изпреварваха народите. На своята страна, както се оказа, те имаха само историята. Изглеждаше така, сякаш тези лидери работеха против волята си, но самото им желание бе за промяна на посоката. Първоначално еретични и привидно неприемливи възгледи приеха нова правоверност, приета от повечето граждани. Всъщност това е и определението за истинското лидерство - да придвижиш страната и нейните хора към по-добро бъдеще и когато мнозинството не разбира създадено от хората във властта.

Тъкмо тези хора смятат, че точно това може да се случи на г-н Блеър и сега. Те предвиждат кратка война, бърз срив на режима на БААС и ново начало за народа на Ирак. Така Блеър ще е триумфирал най-малко в класическия смисъл на думата. Той и президентът Буш ще бъдат приветствани като велики водачи, докато гласовете на инакомислещите и противниците им ще заглъхнат. Негово преизбиране би било сигурно, а противниците му биха изпаднали в затруднение.

Разбира се, задават се и други сценарии, не толкова за разруха, колкото за безпорядък. Но залогът в иракския дебат е не толкова визията за бъдещето като морален принцип. Това наистина е въпрос на убеждения. Блеър следва политиката си за Ирак, защото е дълбоко убеден в правотата си. Той ще продължи да държи на това убеждение, дори и да падне, въпреки високата цена, която ще плати. За разлика от Аденауер, Бранд и дьо Гол, Блеър наистина може да тръгне против волята на народа си, отколкото да заобиколи едно променящо се общо мнение.

Всичко това г-н Блеър го знае, което обяснява защо той неведнъж намекна, че е поставил на карта политическата си кариера и позицията си като министър-председател. Той е истински убеден политик, вдъхновен по-малко от мисълта за бъдещето отколкото от мисълта за моралността. Такива лидери рискуват голяма игра - не само за тях самите. Може би те рискуват повече, отколкото могат да оправдаят. В днешната криза всеки, който вярва в западните ценности, трябва да се надява, че подобни политици ще излязат победители.

Ралф Дарендорф е член на британската Камара на лордовете. Бивш ректор на London School of Economics и на St. Anthony's College, Oxford.

Copyright: Project Syndicate/ Institute for Human Sciences, March 2003