"Насилието и мъката, които тормозят Светите земи са сред най-големите трагедии на нашето време. Близкият изток беше изоставен, докато светът вървеше напред. Това е историята на региона, която не трябва да бъде негова съдба. Близкият изток може да отвори нова страница на развитие и демокрация и ние сме готови да помогнем".

Тези думи принадлежат на президента Джордж У. Буш и са казани точно преди година. С тях той изпрати на мисия в региона държавния секретар Колин Пауъл. Два месеца по-късно Буш доразви идеите си в реч пред академията в Уест пойнт. "Народите в ислямските страни искат и заслужават същите свободи и възможности както всички други по света. Техните правителства трябва да се вслушат в тези надежди". В главите на администрацията на Белия дом очевидно се раждаше идеята, че евентуалната промяна на режима в Ирак може да повлече след себе си верижна реакция в целия арабски свят.

Тя беше експлицитно обявена отново от Буш от трибуната на ООН през септември: "Свободата на иракския народ е голяма морална кауза и голяма стратегическа цел. Иракчаните я заслужават, сигурността на другите нации я изисква. САЩ подкрепят политическата и икономическата свобода на единен Ирак. И един ден той заедно с демократичен Афганистан и демократична Палестина могат да вдъхновят мюсюлманския свят за реформи. Тези народи могат да дадат пример на Близкия изток". През следващите няколко месеца до 20 март много англоезични медии главно отвъд Океана, но също така и на Острова, подеха тази идея и родиха алюзиите за "демократичното цунами", което ще отнесе в миг авторитарните режими в арабския свят, или поне за "ефекта на доминото", което ще тръгне от Ирак и ще свърши в Мароко. Сериозни анализатори или обикновени рупори на властта развиваха тази идея с аргументи и жар, но успяха да убедят само предварително убедените в нея. За повечето въпросът остана открит. Или просто все още не стои на дневен ред.

Когато стане дума за демокрация, обикновено се има предвид възприетият от Европа, Америка и някои държави в Азия управленчески модел. Механичното прехвърляне на този модел на ислямска и още повече на арабска почва среща очевидни трудности. Не е случаен фактът, че в мюсюлманския свят има само няколко държави с някакви демократични традиции (една от тях е Турция и там странно на пръв поглед пазител на демокрацията и светското начало са военните), а в арабския свят няма нито една.

Не става дума за парадокс. Демокрацията на този етап не изглежда съвместима с арабските държави, не защото авторитарните й управници не я допускат, а просто защото обществата не я приемат. От Рабат през Кайро и Багдад до Рияд липсват трите основни предпоставки за необходимост от демокрация: вярата, че политическата власт трябва да бъде получавана с мандат от обществото, концепцията за мажоритарността на властта и приемането на идеята, че всички граждани са равни пред закона.

Ислямската цивилизация, развила се през последните 1300 години, никога не е признавала какъвто и да е "вътрешен" източник на политическа власт. Формално погледнато, макар и да ползва техническите достижения на модерния свят, арабското общество остава духовно в Средновековието. Лидерът му е призван да прилага божия закон на земята и тъй като има само един Бог, трябва да има и само един Лидер. Тази структура, наследена от традиционното ислямско и конкретно арабското кланово общество, е в еднаква степен валидна за откровено религиозни режими като изповядващата пуристкия уахабизъм Саудитска Арабия, за псевдосоциалистическите баасистки режими в Ирак и Сирия, за джамахирския социализъм в Либия и за демонстриращите отвореност псевдодемократични режими в Йордания, Тунис и Мароко. Когато Хафез Асад и Хосни Мубарак провеждаха избори и ги печелеха с около 98 процента от гласовете, това може и да се струваше перверзно на Запада, но не тревожеше обикновените сирийци и египтяни. Те по-скоро не биха приели да ги управлява някой, който има подкрепата само на 54 процента от населението.

Патриархална и авторитарна по своята същност, властта в ислямския свят винаги е била базирана върху закона, представителна на определено ниво и считана за легитимна от управляваните в повечето случаи. Равенството, толкова ценно за Запада, за ислямската цивилизация не съществува. При нея мъжете са "по-висши" от жените, образованите - от необразованите, благородниците - от плебеите, старите - от младите. За арабите идеята, че неграмотният млад селянин може да бъде равен на възрастния съдия е абсурдна. Нужно ли е обаче да припомняме, че всичко това, макар и по различен начин, беше валидно за демократичните днес западни общества до преди по-малко от 100 години?

Ако се вгледаме в арабските държави, ще видим множество вариации на тема авторитаризъм - военен, монархически, псевдосоциалистически. В много държави дори се провеждат избори за парламенти и други представителни органи, но тези избори не променят нищо. Египет, Сирия и Ирак отдавна са еднопартийни държави. Съществуването на малки партии като "Уафд" в Египет или "Мюсюлманско братство" в Йордания по-скоро служи като параван, а в Сирия партията "Баас" по конституция получава 2/3 от местата в парламента. По правило навсякъде в арабския свят медиите се цензурират.

Нещата обаче не са само черно-бели. През януари саудитският престолонаследник принц Абдула разпространи т. нар. Арабска харта, в която се обяви за реформи в арабския свят. Йорданският крал Абдула, който през 2001 г. разпусна без обяснения парламента, насрочи за 17 юни избори за законодателен орган. Гамал Мубарак, от когото се очаква в скоро време да наследи баща си начело на Египет, се обяви за отмяна на извънредното положение, даващо право цивилни да бъдат съдени във военни съдилища. Палестинският парламент пък се противопостави на Ясер Арафат и желанието му да ограничи правомощията на новия палестински премиер. Скромни кълнове на демокрацията? Може би.

Арабският свят в някаква степен познава западната демокрация. И британци, и французи налагаха своите норми в арабските си колонии - от Магреба до Леванта. Тези норми си отидоха заедно с тях. Останаха западните оръжия. Ливан се радваше на относително демократично управление близо 30 години, но то беше пометено от Гражданската война от 1975 г. Провеждането на свободни избори в Алжир през 1992 г. пък замалко щеше да превърне бившата френска колония в ислямска република и само намесата на военните предотврати това, макар и с цената на продължаваща досега гражданска война и десетки хиляди жертви. Кратките демократични интермедии в Мароко, Кувейт, Катар и др. страни не са много по-обнадеждаващи. Иронично на пръв поглед, в арабския свят демокрацията може да качи на власт сили, чиято цел е да ликвидират демокрацията.

Резонно възниква въпросът можем ли да определим тогава понятието "арабска демокрация" като оксиморон? По-скоро не. Нещата се променят. Просто арабското общество още не е узряло за демокрация, за демокрацията, каквато ние я разбираме. Глупаво е да се очаква тя да се наложи в региона изведнъж и за кратко време. Още по-глупаво е да се вярва, че тя никога няма да стъпи по тези земи. До Втората световна война никой не вярваше, че демокрацията, конфуцианството и шинтоизмът са съвместими. Япония и Тайван опровергаха подобни схващания. В хода на същата война мнозина считаха германците за генетично и културно негодни за демокрация. Днес Германия е пример за демократично общество. По време на Студената война Западът сочеше с пръст Източна Европа като територия с "бедна за демокрация почва".

Ако САЩ са решили наистина да изграждат демокрация в Близкия изток, те трябва да признаят поне пред себе си, че бързата промяна е като мираж в пустинята. Това се твърди и в специален секретен доклад на Държавния департамент, изготвен броени дни преди началото на войната. Да се налага демокрацията на арабите, преди те да са я поискали или поне да са готови да я приемат, обаче би било огромна грешка и ще има само обратен ефект. Дори и да искат промени, арабите няма да ги приемат, ако им бъдат поднесени на дулата на пушките и на върховете на щиковете. Западът може да помага, но трудно ще диктува условията на играта. Гаранция за успех е ангажиментът да бъде дълъг и да се действа с кадифени ръкавици. Ако вече не е късно.