Нещо се случи с демокрацията като избрано от народа управление и това се се случи навсякъде по света. Някак си хората изгубиха вяра в изборите.

В много държави броят на гласувалите намалява. В изборите за Европейски парламент избирателната активност бе толкова смешно ниска, че поставя под въпрос легитимността на резултата. Но независимо от гласувалите ние сме свикнали да приемаме за "победители" тези партии или кандидати, които получат 25% от народния вот. От Холандия и Финландия до Аржентина и Япония правителствата на мнозинството се създават с подкрепата на малцинството.

Видимите изключения не са доказателство за обратното. Малцина американски президенти са били подкрепени от много повече от 10 процента от имащите право на глас: половината от американските избиратели даже не са регистрирани в избирателните списъци; от тези, които са в списъците, половината не гласуват; а от тези, които гласуват, по-малко от половината дават гласа си за печелившия кандидат. Дори и "голямата изборна победа" на Тони Блеър и мнозинството му в Камарата на общините почиват на несигурна основа - на последните избори през 2002 г. лейбъристите получиха малко над 40% от гласовете при 60% избирателна активност. Така че само 24% от целия електорат подкрепя партията на Блеър.

В повечето държави изборите явно са много по-различни от това, което са изглеждали преди двадесет, да не говорим пък за петдесет години. Какво се случи?

Един от отговорите е, че избирателите се съмняват в политическите партии. В повечето страни изборната демокрация действа чрез посредничеството на организации, които издигат кандидати, представящи специфични пакети от политически възможности - "манифест" или "платформа". По ред причини тази утвърдена от времето практика вече не работи.

Идеологическите партийни платформи загубиха силата си; избирателите не възприемат специалните оферти на партиите, но пък искат да избират. Политическите партии освен това се превърнаха в "машини", скалъпени от високо организирани структури на посветени. Парадоксът тук е, че партиите станаха родово-племенни организации, загубили идеологическата си отличителност. Много по-важно е да принадлежиш към тях, отколкото да имаш някакъв набор от убеждения.

Подобна еволюция изтрива партиите от обсега на избирателите. Тъй като повечето хора не искат да членуват към някоя партия, следването на партийния интерес става развлечение на малцинството. Това усилва общественото подозрение към партиите не на последно място и защото, както всеки професионален спорт, и политическата игра е скъпа.

Когато цената се поема от данъкоплатците, това е възмутително. Но когато партиите не са подкрепяни от държавата, те трябва да намерят пари чрез канали, които често са съмнителни, ако не дори незаконни. Много от големите политически скандали от последните десетилетия започват с финансирането на партии и кандидати.

Други показатели като изтъняващите членски списъци потвърждават, че партиите стават все по-малко популярни. Партиите обаче продължават да са необходими за ефективната демокрация. Резултатът е очевидно откъсване на видимите политически актьори от електората. Тъй като партиите действат в парламенти, прекъсването засяга една от същностните институции на демокрацията. Хората вече не смятат парламентите за представителни и облечени с легитимността, необходимаq за да взима решения от тяхно име.

Хората вече са много по-нетърпеливи от когато и да било. Като потребители те искат незабавно удовлетворение. Но като избиратели те трябва да чакатq преди да видят някакъв резултат от избора, който са направили в тъмната стаичка. Понякога те не виждат никога желания резултат. Демокрацията има нужда от време, не просто за избори, но и за обмисляне, както и за упражняване на контрол и баланс. Консуматорът-избирател обаче не иска да приеме това и поради тази причина се отдръпва.

Алтерантиви има, но всяка от тях си има собствените проблеми като демократично решение. Редовно и често ефективно явление става директното действие чрез демонстрации. За по-малко мобилните то може да се замести с електронното изразяване на мнение - от чата в интернет до имейли до политическите лидери. Съществуват и неправителствени организации, които понякога са недемократични в собствените си структури, но сега, както изглежда, са по-свързани с гражданите. Отвъд това, разбира се, стои въпросът за отговорността за пълното изключавне и оставянето на политиците на професионалистите, както и концентрирането върху други измерения на живота.

Последното е най-рисковано, защото поддържа изпълзяващия авторитаризъм, белег на нашето време. Другите признаци на прекъсването също пораждат твърде нестабилно състояние, в което никой не може да каже доколко представителни са преобладаващите мнения. Някой иска да разсече кълбото чрез повече пряка демокрация. Но здрави връзки между управляващи и управлявани не могат да се постигат чрез ограничаване на публичния дебат до прост референдум.

Много може да се говори за придържането към класическите институции на парламентарната демокрация и опита за възстановяването на връзката им с гражданите. Все пак непопулярните партии и спадащото избирателно участие може да са само преходен феномен. Възможно е да възникнат нови партии, които да вдъхнат нов живот на изборите и представителните управления. Но това вероятно не би било достатъчно за възстановяване на обществената легитимност, която избраните правителства изгубиха. Тази повторно обмислена демокрация и нейните институции трябва да станат основен приоритет за всички, на които конституционната свобода им е скъпа.

- - -

Ралф Дарендорф е член на британската Камара на лордовете. Бивш ректор на London School of Economics и на St. Anthony's College, Oxford. Copyright: Project Syndicate/Institute for Human Sciences, May 2003