Крахът на управляващите си е тяхно дело
В парламента работата на депутатите е да създават закони и да контролират изпълнителната власт. Какво виждат гражданите от това? Няма да е преувеличено, ако кажем, че картината е направо безрадостна. Ако ставаше дума за някакво производство, щеше да е достатъчно да се каже - брак. Сигурно за някой министър или администратор българското законодателство е ефективно, но за хората то е неясно като значение и непознато като практика. Налага се впечатлението, че дори няма смисъл да се запознаваш със законите, защото те или не се прилагат, или има поне десет начина да ги заобиколиш, или все някой ще реши да ги промени. Освен това как да повярваш и да спазваш един закон, когато от парламентарните дебати става ясно, че всяко решение на парламента е по-скоро грешно и некомпетентно, отколкото полезно. Сигурно има и важни за живота и ежедневието ни норми, за които дори не разбираме, защото цялото внимание е съсредоточено върху политически скандални и уреждащи лични икономически интереси парламентарни законопроекти. Достатъчно е да си спомним закона за медиите и закона за приватизацията.
От две години насам едва ли има човек, който да знае каква е законодателната стратегия на парламента. Дори и депутатите са изпаднали в тази ситуация, защото в 90% от случаите законодателната инициатива е в ръцете на министрите. Практически българският парламент е сведен до подчинено положение и е нарушен основен принцип в конституцията. Днес е съмнително, че България е парламентарна република, защото Народното събрание гласува единствено онова, което министрите са сметнали, че им е необходимо. Остава естественият въпрос - има ли законодателство, което да е резултат от интересите на гражданите, защото те са гласували за определена политика, представена в предизборните програми? Няма. Защото политическият ръководител на мнозинството каза, че не сме го слушали внимателно и той не е обещавал по време на изборите нищо от това, което хората си мислят, че е казал. Лошото е, че има и написани думи, които можем да срещнем в управленската програма на НДСВ. И цялата практика на парламента противоречи не само на казаното от г-н Сакскобургготски, но и на написаното в тази програма. Искрено се надявам, че освен уроци по слушане премиерът няма да изпадне в положението да ни дава уроци по четене на български език. Има все още стотина дни, които ще стигнат за превода на иначе доста обемната управленска програма. Така че можем да се надяваме, че на 800-ия ден отчетът на министър-председателя няма да се гради на спор върху механизмите на паметта ни, както беше на 6 април.
Що се отнася до контрола над дейността на правителството, и тук нещата са като отразени от криви огледала. Защото депутатите имат възможност да задават въпроси предимно на отделните министри, а мнозинството се скъсва да твърди, че единственият човек, който може нещо да реши, е министър-председателят. Защо тогава е необходимо изобщо да се занимаваме с министрите? Една подобна практика би ни спестила необходимостта периодично да се сблъскваме с крайното невежество и липса на компетентност, проявявана от тях. Достатъчно е да бъдем лишени от общуване с министър Атанасов, който нито знае какво приказва, нито знае къде да го каже, за да бъдем искрено благодарни. От друга страна, ще се сблъскаме с непреодолима трудност - невъзможността на министър-председателя да се изразява на български език. Може би е време вместо говорител да бъде назначен преводач от испански език, за да установим дали става дума за езикова бариера или за елементарен непрофесионализъм.
Така онова, което работи парламентът, остава най-често загадка за избирателя. В неговите очи депутатите са хора, които взимат големи заплати, возят се в скъпи коли, за които плаща той, и единственото усилие е да се скарат по махленски в залата, но само ако има включена камера - иначе дори отказват да говорят. Един твърде ограничен кръг от професионалисти знаят, че основната дейност на депутатите е в комисиите, които подготвят текстовете на законите. Но тя е абсолютно непозната и непублична, което практически я превръща в несъществуваща.
Ако за избирателя работата на парламента е да дебатира закони и политика, естествено е доверието в българските депутати да е критично ниско, защото в публичното пространство Народното събрание се е превърнало в сборище на селски политикани - политиката я няма, законите - също. Останали са само махленско-клюкарските отношения и една категорична вярност на депутатите към луксозния живот. Затова не е изненадващо, че вотът на недоверие беше отхвърлен, както не предизвиква никакво вълнение което и да е поредно гласуване. Само че такава дейност може да има само един-единствен резултат - промяна на мнозинството при следващите избори.
Казахме, че политиците се оценяват и по резултатите от дейността им. Това е основният критерий за отношението към правителството. Ако за избирателите парламентът е все пак основното място за говорене, то министерствата са мястото за работа, която променя живота ни - прави го по-добър или по-труден. Странно, но отново имаме правителство, което смята, че трябва да говори повече, отколкото да работи. Знаем къде министър Велчев си пие сутрешното кафе, знаем, че министър Паси обича да танцува по гърбовете на колегите си, че министър Шулева е отличен дегустатор на вина, че Николай Василев има баба, дори научихме, че Гати ал Джебури има двегодишен син, на когото трябва да обърне повече внимание. Не е необходимо да споменаваме за аристократичната рода на премиера, която той периодично посреща в България. Има и министри, за които дори не е нужно да говорим, защото те са познати единствено и само с гафовете и некомпетентността си. При подобна активност естествено е да се получи силна диспропорция между онова, което гражданите чувстват в ежедневието си, и онова, което министрите се гордеят, че са направили. Самият факт, че все по-често се налага дирижирано да ни обясняват колко сме добре, а хората все по-малко го вярват, е достатъчен като оценка. Нараства песимизмът в ежедневието, нараства неодобрението на направеното от правителството, нараства и скептицизмът към постигнатите резултати. Хората не харесват правителството, но са сигурни, че то ще продължи да управлява. На пръв поглед патова ситуация, която НДСВ и ДПС приемат като резултат по-скоро от действията на опозицията и от липсата на политическа алтернатива. Всъщност става дума за видимата част на тенденция, водеща към доста неприятни последствия.
Първо, настоящото усещане, че липсва алтернатива, не може да се приема за аргумент, тъй като на избори хората правят своя избор независимо от това дали политиките се различават и очертават ясно. Следователно мнозинството ще загуби властта си, защото хората не го одобряват и този резултат не може да бъде променен от това дали има някой по-добър от тях или не. Второ, политиците са длъжни да управляват добре, а не да се оглеждат дали другите са по-лоши от тях. Издигането като защита на тезата - няма по-добри от нас, е все едно да развееш белия флаг и да кажеш ясно, че си приел поражението. Това, което изрекоха от НДСВ по време на дебатите на вота на недоверие, е, че управляват зле, но другите са го правили още по-зле, т.е. признаха, че дори и те не се харесват. Защо ли хората да ги подкрепят?! Трето, затъването в дитирамби за успешната ни външна политика не може и никога не е успявало да доведе до успешен управленски мандат. Защото в политиката нещата са обърнати - външната политика е резултат на вътрешната, а не обратно. Колкото и да сме добре приети и признати навън, важното е какво става в нашата къща, защото животът ни преминава ден по ден, с проблемите на ежедневието, а не от сбирка на Г-8 до среща на министрите на страните от Европейския съюз.
Вярно е, че в политиката нещата се случват по-бавно, отколкото изгряването и залязването на слънцето. Избирателите очакват по-бързи резултати, отколкото политиците могат да им дадат. И искат сами да усещат, а не политиците да им казват, че живеят добре. Затова съществува и парадоксът истинската оценка на едно управление да се дава едва когато си паднал от власт и те сравняват с новите управляващи. По силата на този парадокс НДСВ не само взе властта, но и обра плодовете на външната политика на своите предшественици. Затова трябва да им е ясно какво ги очаква - не просто падане от властта, но и малкото полезни неща, които са започнали (ако вярваме на думите им), ще бъдат възприети като резултати от управлението на следващото правителство. Крахът на управляващите си е тяхно дело, а от успехите им ще се ползва настоящата опозиция. Така за зло или добро политическите провали се подготвят самостоятелно, а за политическите успехи сме задължени по-скоро на противниците си. Правилото е всеки политик да отговаря за онова, което прави днес, защото в политиката има специфични граматични правила: за успеха на тези, които имат властта, има значение само сегашно време, докато за успеха на тези, които искат властта - бъдеще време. Затова няма смисъл да броим колко дни остават от обещаните 800 до успеха ни. По-добре е да броим колко "ще" ни делят от загубата на НДСВ. Защото това е единствената печалба, която ни остана от толкова обещани.