Джон Мейнърд Кейнс, може би най-великият политически икономист на ХХ век, веднъж бе казал, че ходът на историята се определя в крайна сметка повече от идеите и интелектуалците, отколкото от политиците. Той нямаше предвид специалните съветници или създатели на програми за незабавна употреба и автори на речи за президенти и министър-председатели. Нямаше предвид и вестниците и телевизионните коментатори или учените глави, чиито писания осигуряват музикалния съпровод на политиците. Той визираше авторите на истински плодотворни идеи като собствената му теория, че от време на време капитализмът трябва да бъде запазван чрез държавна интервенция за управление на общите нужди.

Кейнс, разбира се, ни напомни също, че в края на краищата всички сме смъртни. Когато неговото собствено влияние беше на върха - през 50-те и най-вече през 60-те години - той фактически бе мъртъв. Други, които инспирираха (ако това е вярната дума) тоталитарните заплахи на двайсетото столетие, дълго бяха мъртви, докато техните идеи не се сбъднаха. Така че политическият ефект от интелектуалците е изключително непосредствен. Той само трябва да изчака да му дойде времето.

Това се отнася и до друга характеристика на великите идеи, които очертават историческите периоди. А именно фактът, че те произлизат от границата на преобладаващата общоприетост. Когато се създават и оповестяват, тези идеи едва ли не изглеждат неуместни и във всеки случай не в унисон с духа на времето.

Точно така се случи и с "Пътят към робството" на Фридрих фон Хайек, и с "Отвореното общество и неговите врагове" на Карл Попър - и двете публикувани в края на Втората световна война. Техният истински триумф настъпи през 1989 г., когато комунизмът рухна и нововъзникналите общества се нуждаеха от език за изразяване на целите си. Не бе случайно, че тогава книгите бяха преведени на почти всички езици в Централна и Източна Европа.

По същия начин хвалебствията на Милтън Фридмън към чистия капитализъм изглеждаха някак не на място по време на разцвета на социалдемокрацията през 60-те. Но тогава пък в края на 70-те настъпи стагфлацията - комбинация от слаб икономически ръст и инфлация. Докато мрачни икономисти като Манкур Олсън предположиха, че само революция или война могат да разрушат неизменяемостта на статуквото, Роналд Рейгън и Маргарет Тачър си спомниха философията на Фридмън покрай тази на Хайек и другите. Отново бе повдигнат въпросът за даването на съдържание и език на смътно доловените стремежи, които слабо изпреварваха обществените настроения, но запазваха своя тласък.

Никога не съм вярвал, че политиката на "Третия път", която господстваше през последните години, е имала същата значимост или интелектуален произход. Затварянето на кръга от справедливост и растеж бе необходима идея, но не би могла да предизвика ентусиазъм и всеобща подкрепа. Дори ползотворната "Теория на справедливостта" на Джон Роулс си остава развлечение за малцина, отколкото поучение за мнозина.

Докато "Третият път" все още продължава, печелеха почва друг набор от идеи, които първоначално изглеждаха маргинални и дори абсурдни. Те се основаваха на концепцията на Фридмън - Хайек за отдръпването на социалдемократическата държава на благоденствието, но допълнена с новите идеи за първичната, рудиментарна държава, която продължава да съществува - държава, вдъхновена единствено от това, което Джозеф Най нарича твърда власт. Такава твърда власт означава вътрешна "законност и ред" и военна мощ навън. Това е държава за един Хобсов свят, в който сигурността е най-висшата ценност.

Подобни възгледи имат зад себе си дълъг път. През ХХ век някои ги приписват на германо-американския емигрант Лео Строс, дори и на Карл Шмит, адвоката на Хитлер. Напоследък ги възприеха и авторите около американското списание "Коментар". Мозъчните центрове във Вашингтон помогнаха те да се превърнат в мощен интелектуален арсенал за неоконсерваторите, които избуяха в администрацията на Буш (въпреки че самият президент не е част от тях).

Така отново откриваме идеи, които са извървели дълъг път, за да излязат на преден план. Те бяха създадени на предела на една епоха с много повече либерална правоверност и бяха съживени, когато времето бе узряло за политици, които бяха открили в тях полезен организационен принцип. Те осигуриха максима за действие и същевременно език за "продаване" на тези действия на широката публика. Те доминираха на интелектуалната сцена до такава степен, че алтернативите сякаш нямаха шанс. Те направиха дори и либералите да изглеждат малко избледнели. Или някой друг Кейнс чака някъде в готовност?

Ралф Дарендорф е член на британската Камара на лордовете. Бивш ректор на London School of Economics и на St. Anthony's College, Oxford. Copyright: Project Syndicate / Institute for Human Sciences, June 2003