------------------

Ралф Дарендорф е член на британската Камара на лордовете. Бивш ректор на London School of Economics и на St. Anthony's College, Oxford. Copyright: Project Syndicate / Institute for Human Sciences, July 2003

------------------

Подозрението, че политиците са склонни да казват лъжи, е толкова старо, колкото и самата политика. Когато хванат политик в лъжа, последствията често са страшни, поне в демократичните държави. Всъщност установяването, че един политик лъже, е почти единственият начин да се отървем набързо от него, затова и е толкова привлекателно за политическите опоненти.

Но какво всъщност е лъжата в политика? Напоследък се откроиха ярко няколко случая, като този с Анели Атемяки, чието краткотрайно занимание като първата жена премиер на Финландия приключи неотдавна. По време на предизборната си кампания тя атакува своя предшественик, че е говорил "на различни гласове" за Ирак - едно е казвал на американския президент Джордж У. Буш, а друго - на финландския народ. Нейните знания се базираха на документи на финландското външно министерство. А дали ги е виждала? Тя започна да усуква и накрая каза, че не е. Когато беше доказано обратното и бе открит притежаван от нея секретен документ, тя трябваше да си отиде.

Друг политик, разследван от парламента, че е бил "пестелив на истина", е германският канцлер Герхард Шрьодер. Неговият случай обаче е много различен. Опозицията, все още огорчена от много малката си загуба на последните избори миналата есен, го обвини, че не е казал истината за нестабилната икономика на Германия и последствията за федералния бюджет.

Почти година след изборите една парламентарна комисия все още интервюира "свидетелите". Изглежда обаче, че това няма да стигне много далеч. Най-много депутатите да могат да предложат поредния пресен пример за любимия в политиката трик: да кажат, че е казана истината и само истината, но не точно цялата истина.

Най-сериозният случай засяга президента Буш и британския премиер Тони Блеър. Всъщност обвиненията в лъжа засягат само Блеър, докато Буш засега е освободен от всички възможни провинения предвид привидния успех на кампанията в Ирак. Но Блеър е под силен огън от парламентарната комисия по външна политика заради преувеличаване на заплахата от Саддам Хюсеин.

Твърди се, че докладите на разузнаването са били поукрасени от подчинените на Блеър. Най-вече, защото няма доказателства за твърдението на премиера, че иракският диктатор би могъл да задейства оръжията си за масово унищожение в рамките на 45 минути.

Дали това твърдение бе точно истина или не? Не знаем ли от предишни данни, че Саддам Хюсеин се подготвяше да развие оръжия за масово унищожение и да ги използва в подходящ момент? Не бяха ли обзети основанията за войната тъкмо от тяхната реалност? И накрая, това действително ли е лъжа?

В британския случай отговорът не е толкова прост. В средата на неговия втори мандат на Тони Блеър не му върви. Противниците в собствената му партия все повече изместват безплодната опозиция на торите. Блеър все повече е уязвим, отколкото преди година, и трябва да стъпва внимателно, ако не иска да загуби подкрепа в бъдеще.

Има обаче и още нещо. Посочените основания за войната в Ирак никога не са били напълно ясни. Притежаваните от Саддам оръжия бяха един от поредицата аргументи. Имаше, поне в САЩ, и желание за отмъщение за терористичните атаки в Ню Йорк и Вашингтон, както и геополитичски интереси.

Тони Блеър изрази и морално оскърбление от начина, по който иракският диктатор се отнасяше към собствения си народ, създавайки среда за смяна на режима. Привържениците на войната - често неохотни в други случаи - усвояваха един или друг от аргументите и ако се бяха фокусирали върху оръжията за масово унищожение, то сега се чувстват измамени. Двамата министри, които подадоха оставки заради аферата - Робин Кук и Клер Шорт, искат отмъщение и ще продължат да нападат Блеър за "лъжите" му.

Дотук Блеър доказа издръжливостта си към подобни обвинения. Всъщност той започна контраатака, особено срещу Би Би Си, които подкрепяха войната, но не точно с ентусиазъм. Но дали несигурният в обкръжението си Блеър като хищник е усетил апетитната миризма на лъжата? Или по-скоро става въпрос за един премиер, загубил доверието на народа си, включително и някои от някогашните си приятели и съюзници?

Доверието е жизненоважна стока за всички политици. Веднъж загубено, то трудно се възвръща. Блеър често използваше позата "Вярвайте ми!", не на последно място и в кризата с Ирак. Във всеки случай един лъжец не може да загуби подобно доверие. Достатъчно е, че се сгъстиха облаците на съмнението. Репутацията на политика може да бъде увредена дори и да няма съмнения в истинността на неговите думи. Достатъчно е, ако хората усещат, че той се опитва да ги заблуждава или дори само да не мисли нещата ясно.

Един лидер може да каже истината и само истината, но по-малко от цялата истина, и още да му се вярва. Но веднъж загуби ли доверието, хората вече няма да му вярват, че им казва истината.