Политиците и електоратът винаги се изправят пред дилемата за избор между политическия реализъм и неговите гибелни алтернативи - идеологическата или финансовата утопия. И тъй като електоратът рядко желае или пък е способен да направи правилния избор между утопията и реалността, политическата класа е призвана да води според принципите по-скоро на последната, отколкото на първата от тези две възможности за избор. Но докато страните от Източна Европа, изглежда, разбират доста добре абсурда на идеологическата утопия в нейните различни разновидности, очевидно не само огромна част от електората, но за съжаление и голяма част от политическата класа не успява да осъзнае опасността от икономическата (финансовата) утопия, от нерационалните решения в схемата "потребление-спестявания". Дисбалансите в поведенията на домакинствата и правителствата по отношение на потреблението и спестяванията са сред основните причини за икономическите проблеми в развитите и развиващите се държави, което може да бъде потвърдено с твърде скорошни примери, вариращи от свръхпотреблението на домакинствата и компаниите в САЩ в края на 90-те години до невероятно високата норма на спестявания в Япония, която държи страната в продължение на години в блатото на дефлацията.

Степента на зрелост на една държава и на нейните политици зависи от това доколко те се придържат към принципите на политическия реализъм независимо от техните собствени виждания за стопанския растеж и преразпределителната роля на правителството (ляво срещу дясно в политическия спектър). В предизборните периоди рационалността на политиците често влиза в конфликт с интензивното желание за постигане на краткосрочни цели - феномен, който се нарича политически цикъл и се изучава в академичната дисциплина обществен избор (съчетание между политическата икономия и теорията на игрите). Простото описание на концепцията за политическия цикъл е това, че правителствата имат краткосрочни хоризонти (4 години) и са склонни да надхвърлят допустимите разходи във втората половина от мандата си с основната цел да си осигурят преизбиране. Това отклонение в решенията относно потреблението и спестяванията на правителството може да подкопае икономическата стабилност, което означава, че средната цена, която ще плати страната, ще бъде по-висока (спомнете си какво причиниха Жан Виденов и кабинетът на БСП през 1997 г. на вашите средни реални доходи!).

При най-лошото стечение на обстоятелствата страните се нуждаят от половин или дори от цяло десетилетие, за да се възстановят от последствията на лошата икономическа политика. В такива случаи грешката на дадено правителство може да е толкова голяма, че усилията на следващите едно или повече разумни в своята политика кабинети да не бъдат достатъчни, за да "излекуват" загубата на благосъстояние. Мисля, че точно такъв е случаят на България. Вероятно мнозина не знаят, но само през 2001 г. България достигна равнището на реалния си брутен вътрешен продукт (БВП) от 1995 г. - годината, преди финансовата утопия на БСП да бъде измислена и приложена на практика от Виденов и неговия икономически екип. Това означава, че от гледна точка на нивата на средния доход и потребление правителството на СДС беше обречено да се провали, тъй като беше технически невъзможно да бъде постигнато същото равнище на БВП още веднъж в рамките на същия мандат. Ако отправим поглед напред, можем доста успешно да предвидим, че НДСВ ще срещне сериозна трудност да бъде преизбрана през 2005 г. Дори ако икономиката расте с 5% годишно в реално изражение в рамките на следващите три години, то реалното равнище на БВП ще бъде все още на 8% под нивото си от 1989 г.!

Унгария е чудесен пример за фискална политика, движена от политическия цикъл, която се провали. През първата половина на 2002 г., в навечерието на парламентарните избори заминаващото си дясноцентристко правителство на ФИДЕС увеличи значително бюджетните разходи в опита си да примами повече избиратели. Социалистическата партия на свой ред отговори на предизвикателството с щедри обещания за социални трансфери и увеличения на заплатите в публичния сектор. Грешно предполагаемият "най-добър" сценарий за гласоподавателите се сбъдна и ФИДЕС загуби изборите, а социалистите частично изпълниха обещанията си и увеличиха заплатите в бюджетния сектор с 50%. Очакваният "потребителски рай" обаче се оказа парти с бърз край и тежък махмурлук в наследство. Дефицитът в текущата сметка ще нарасне от 2.5 млрд. евро през 2002 г. до 4.5 млрд. евро през 2003 г., заложеното от централната банка целево равнище на инфлацията е безнадеждно надхвърлено, националната валута беше поставена под натиск, тъй като редица спекуланти заложиха срещу стабилността на форинта. Вследствие на всичко това Унгария ще трябва да забави своите планове за присъединяване към еврозоната от 2006-2007 г. на 2008-2009 г.!

В България наближаващите местни избори, които маркират критичната втора половина на мандата на правителството, засилват изкушението от използване на фискални стимули за краткосрочни цели. Убеден съм, че този дебат е стоял много пъти в медиите, но нека още веднъж отправим простото предупреждение, че разхлабването на фискалната политика чрез рязко повишаване на социалните плащания е много вероятно да доведе до влошаване на дефицита по текущата сметка на платежния баланс и по-висока инфлация, което в контекста на валутния борд може да отслаби банковата система и да провокира рецесия по линия на намаляването на конкурентоспособността на икономиката. Като цяло, за страна с относително ниска норма на спестяване като България фискалната политика трябва да бъде дисциплинирана, за да поддържа макроикономическите баланси. Ако се предприеме някакво разхлабване, то трябва да бъде реализирано най-напред по линия на корпоративното и чак след това на индивидуалното данъчно бреме. И докато преразпределението през бюджета е важно, то не трябва да расте в реално изражение с темпове по-високи от общия растеж на икономиката. Най-адекватната употреба на фискалния резерв би била чрез него да се намалява публичният дълг на страната. Това ще подобри кредитния рейтинг на България - един инвестиционен кредитен рейтинг ще увеличи значително нивото на частните чуждестранни инвестиции, а това от своя страна ще доведе до много по-продължително подобрение в благосъстоянието на гражданите (тъй като ще увеличи производителността), отколкото би траял ефектът на "еднократното парти", постигнат чрез харчене на резерва в политическия цикъл.

Като се имат предвид горепосочените съображения, оставката на министъра на финансите Милен Велчев и обявеното оттегляне на неговия заместник Красимир Катев са тревожен сигнал, че правителството може би е изкушено да предприеме сериозна крачка назад от политиката на финансовия реализъм - консервативната фискална политика, инициирана от СДС и поддържана досега от Велчев - една политика, която, убеден съм, успя да изгради солидна база за продължителен икономически растеж и постепенно подобрение на стандарта на живот на всички българи в рамките на следващото десетилетие. В тази връзка едно ранно напускане на Велчев би било съществена загуба не само за правителството, но и за държавата като цяло. Знаейки, че субективните сравнения са често подвеждащи, тъй като няма две страни по света, които да са еднакви, аз не мога да се въздържа да не повторя на базата на добрия си личен опит с всички правителства и финансови министри в региона на Централна и Източна Европа, че България може да се гордее с това, че има изключителен екип, който би могъл и трябва да продължи да допринася съществено за икономическите и външнополитическите постижения на страната.

През втората половина на своя мандат НДСВ ще се сблъска с епичната дилема - да служи на дългосрочните икономически интереси, да се придържа към здравата фискална политика и вероятно да загуби следващите избори, или пък да избере преследването на краткосрочни цели с несигурни резултати в своя собствена вреда и в ущърб на икономическата стабилност на страната като цяло. Както вече споменах, дори и с темпове на растеж от 5% на година, България ще бъде все още с около 8% по-бедна от 1989 г. Така че до покриването на тази пропаст е твърде невероятно което и да е правителство да се радва на високи или поне на стабилни нива на политическа подкрепа в рамките на целия си мандат.

С всичките си грешки, за които беше набедено правителството на Иван Костов, то имаше честта да избере фискалното благоразумие въпреки очевидно падащия му рейтинг в проучванията на общественото мнение. Може би сега е дошло времето двете партии - НДСВ и СДС, да предефинират своите стратегии и интереси и да погледнат една на друга по нов начин в името на политическия и финансовия реализъм и преди страната да е станала в жертва на следващата шайка финансови утописти. Вероятно е трудно да си представим как се случва това, но определено то не е невъзможно и е безспорно решението, което ще ускори интеграцията на България в Европейския съюз и, нещо повече, ще увеличи притока на чуждестранни инвестиции в страната.

- - -

*Авторът е директор в отдел "Дългова и валутна стратегия за региона на Централна и Източна Европа, Близкия изток и Африка" в инвестиционната банка UBS (Лондон).