Дали хора, които са работили за тоталитарни тайни служби, притежават нравствен кредит да участват в демократичното управление, да формират обществено мнение и в крайна сметка да носят обществено доверие? Този почти изтъркан от употреба въпрос напоследък отново се актуализира в Германия по повод отварянето на прословутото досие "Роузууд" - част от архива на източногерманския шпионаж, предоставена от САЩ на Службата за работа с архивите на Щази. Досието "Роузууд" впрочем е набавено по доста съмнителен начин (говори се, че американците са го купили от едновремешния КГБ), а това неизбежно поражда следващия логичен въпрос: дали за една публична фигура е морално приемливо да работи с каквито и да било тайни служби, пък били те и демократични?

Ако се върнем към "чистия" случай - сътрудничеството с репресивния апарат на държавите от някогашния Източен блок - ще видим, че част от действителните или предполагаеми "бойци на тихия фронт" и до днес упорито настояват да се разграничава "мръсната" дейност на политическата полиция от уж чистите, патриотични занимания на шпионажа. Новият-стар председател на Партията на демократичния социализъм в Германия Лотар Биски, който в някогашната ГДР очевидно е снабдявал с "пътеписи" Главното управление "Разузнаване", мънка като всички себеподобни: работата не била толкова проста, той само описвал видяното и чутото в чужбина, никому не бил навредил, правил го със съзнанието, че работи за родината си и прочие. Досието "Роузууд" тези дни изплю и още едно име: на западно-германския писател Гюнтер Валраф, любимец на културните апаратчици от Варшавския договор, а иначе не лош репортер-левичар. Все още не е ясно дали Валраф съзнателно е сътрудничил на чекистите отвъд стената, в Източен Берлин, или Щази просто го е картотекирала като надежден и прогресивен другар. Ако е вярно второто, това ще бъде поредното доказателство, че дори тайните служби в реалния социализъм са били разядени от бюрокрацията и плановия манталитет, а главните им подвизи са се изчерпвали в производството на раздути отчети. Ако обаче е вярно първото, ще имаме работа с поредния лицемерен учител по морал.

Вярно, налице е имиджова разлика между шпионите и агентите на политическата полиция: шпионите никого не репресират заради политическите му убеждения. Не случайно по цял свят шпиони се добират и до високи политически постове, и до признание като писатели, журналисти и т.н. Но въпреки това вътрешната нагласа, която тласка един човек към сътрудничество с тайните служби, е несъвместима със същинското призвание да участваш в демократичното управление или да формираш обществено мнение. Защото в единия случай ти участваш в упражняването на тайна власт, а в другия - властта и влиянието ти по определение трябва да са публични и прозрачни.

Популярната баналност гласи, че шпионството е един от най-старите занаяти и че - по аналогия с друг стар занаят - няма бивши шпиони. За разговор на маса това памфлетно обобщение може и да върши работа. А иначе в реалното нормално общество принципът гласи: хора, свързани с тайните служби, не могат да бъдат валидна нравствена инстанция и да получават широко доверие.