Американците са свикнали да бъдат първи във всичко. В предимството да са водещи те виждат компенсация за това, че работят много, плащат високи данъци и раздават пари навсякъде по света.

Гигантската терористична атака на 11 септември 2001 г. силно ги провокира. Те я приеха не само като обидно и много болезнено предизвикателство към правото им да се разпореждат навсякъде по света. За пръв път се почувстваха несигурни. Американецът трудно може да си представи, че неговият установен начин на живот може да зависи от нещо друго освен от стабилността на американската икономика.

Спомням си дните и месеците след 11 септември. Почти ежедневно ми се налагаше да скандирам United, we stand! и да пея God bless America!. Доколкото се чуваше въпроса Why they hate us?, единственият отговор беше Because we are free, като в това "free" естествено се включваше свободата да бъдат водещи. Тук имам предвид съзнанието на средния американец, който всъщност малко се интересува от външна политика, а не високообразованата част на американското общество. Най-малко пък корпоративните и политическите лидери. При тях нещата стоят много по-иначе. Като въздъхнаха гордо и с облекчение при колапса на Съветския съюз, те знаеха, че едно намаление на военните разходи би се отразило неблагоприятно на корпоративната американска икономика. През 90-те години Буш-старши наистина изтегли американските ядрени оръжия от Южна Корея и от военните кораби. Но по времето на Клинтън Пентагонът разработи огромни проекти за развитие на ядрени и конвенционални оръжия. За тях американското правителство сега отделя годишно почти толкова средства, колкото са били изразходвани през цялата студена война.

Консолидирането и по-нататъшното развитие на "глобалната водеща роля на Съединените щати" стоеше в основата на военните програми. Разработването на концепцията за тази глобална водеща роля започна някъде през 1996-1997 г. с един проект на мозъчния тръст "Нов американски век", основан от крайно десните журналисти Уилям Кристъл и Робърт Кейган. Дейни участници станаха свързаните с военнопромишления комплекс политици като Пол Уолфовиц, Ричард Пърл и Джон Болтън. По времето на Клинтън тази концепция беше използвана от Пентагона, но не бе пропагандирана. Клинтън смъмри мадам Олбрайт, когато тя прекалено често започна да повтаря, че САЩ са indispensable(жизнено необходима) нация за света. Важното беше, че в дните на усилени бомбардировки над Белград "Дау Джоунс" - индексът, осредняващ акциите на най-големите корпорации на Америка, се качваше нагоре.

В предизборните си речи Буш-младши споменаваше, че ще провежда "humble" (смирена) външна политика. С встъпването си в длъжност обаче назначи на най-висши административни и съветнически постове над 30 отявлени "ястреба", свързани с военнопромишления комплекс и петролните корпорации. Включително идеолозите на "глобалната водеща роля" Пол Уолфовиц, Ричард Пърл и Джон Болтън, които заедно с Дик Чейни (вицепрезидента), Доналд Ръмсфелд (военния министър), Ендрю Кард (началник на кабинета) и Кондолиза Райс(съветничка по националната сигурност) се заеха с проекта "Преустройство на американската отбрана". След 11 септември от Буш се очакваше незабавна и решителна реакция. След приключването на операциите в Афганистан той разбра, че продължаването на "войната с терора" би получило широка подкрепа от страна на американците. Но до идеята за военна агресия в Ирак се стигна чак през септември 2002. Тогава започна изборната кампания за Конгреса и Сената. Политическите анализатори и съветниците на Буш заключиха, че кампанията ще се окаже неуспешна, ако фокусът й е върху икономиката и социалните проблеми. Стана ясно, че успешна кампания, успешен мандат за Буш и евентуалното му преизбиране могат да се подсигурят само ако на преден план се постави националната сигурност.

Но да се изтъква и гради тази сигурност с пасивни вътрешни мерки не беше достатъчно. Нужни бяха действия - агресивни действия срещу потенциалните врагове отвън. На основата на концепцията за глобалната водеща роля беше сътворена Бушовата доктрина за предпазни (pre-emptive) интервенции.

Тази доктрина е приложима само към страни, които не разполагат с ядрено оръжие и които са сравнително слаби и беззащитни. В противен случай войната би била твърде кървава или пък би се проточила повече от няколко месеца. Колкото и цинично да звучи, на тази база американската антитерористична агресивност се насочи към Ирак. Изпълнителите на "глобалната водеща роля" и на "превантивните" войни имаха нужда от една exemplary war (примерна война). Ирак беше доста пострадал от санкции, до голяма степен обезоръжен и разузнаван военно до последния квадратен метър. Американците обаче веднага повярваха, че Ирак разполага с оръжия за масово унищожение и представлява непосредствена опасност за САЩ. В случая обаче не медиите сътвориха тези твърдения. Те се явиха само техни разпространители. Пропагандата на войната се измисляше като че ли в два центъра: в т.н. Office of

Special Plans към Пентагона, ръководен от Пол Уолфовиц и неговия помощник Абрам Шулски, и от пропагандистите от обкръжението на Буш. Първите ловко манипулираха данните от разузнаването, докато вторите се грижеха Буш да бъде представен като силен военновременен лидер. Fox News, СNN, MSNC грижливо и многократно преповтаряха това, което тези центрове им предоставяха. И сега, когато никакви оръжия за масово унищожение не бяха открити, когато се разбра, че данните от разузнаването са манипулирани, когато всеки ден от окупацията на Ирак струва милиони долари и приблизително ежедневно един американски войник загива - дори и сега близо 60% от американците вярват и подкрепят Буш.

На какво се дължи тази "податливост" към военната пропаганда? Ще повторя: защото нещата се свързват с националната сигурност. При това за пръв път от 1812 г. (войната с Мексико) насам тази сигурност зависи от външни фактори. А пък повече от половината американци са отвикнали да се интересуват от външната политика на своята страна, просто поверяват тази грижа на своя президент и приемат неговите действия на доверие. Това не би било така, ако става дума за икономика и социални проблеми. Парадоксално, но в този случай Буш разбра, че рейтингът му зависи от неосведомени хора, които са готови да го следват, ако той постоянно ги уверява, че работи за тяхната сигурност. Рейтингът му напоследък обаче спада. По всичко личи, че номерът с Ирак ще мине само ако американската армия престане да дава ежедневни жертви, ако разходите по окупацията рязко намалеят и ако икономиката тръгне към подобрение. Но иначе "националната сигурност" като съблазнителен предизборен байрак си остава. И не само за Буш.