Александър Хамилтън, прочутият автор на много от Федералистките документи, които положиха обосновката за приемане на американската конституция, не се е съмнявал в относителната тежест на трите велики власти на държавата. В 78-ия "Федералист" той пише, че изпълнителната власт господства над "силата на меча", следователно и върху инструмента на легитимното насилие. Законодателната власт господства над "властта на съкровището" и така въвежда всички правила. Но правораздаването "няма никакво влияние нито върху Меча, нито върху Съкровището", то няма "нито Сила, нито Воля, а само преценка", с което е "несравнимо най-неустойчивата от трите вида власти".

Хамилтън продължи да привежда аргументи в полза на независимостта на съдиите, за да засили позицията им, и това положение си остана неопровержимо. Наблюдателят на съвременната политика обаче с мъка ще разпознае днес картината, която нарисува най-великият конституционен теоретик на Америка.

За американския президент назначаването на съдиите от Върховния съд е от първостепенна важност, защото съдът има властта да определя хода на нещата във важни случаи, както и по въпроси на расовото равноправие. В Германия монзинствата отнасят до Конституционния съд много съвременни политически въпроси, отхвърлени от парламента.

В Италия, както и в Испания, съдиите (в двата случая разследващи съдии), изглежда, влияят на политическия дебат повече, отколкото взаимодействието между правителството и опозицията. Дори във Великобритания, където суверенитетът на парламента до неотдавна беше неприкосновен и разделянето на властите - неразвито, сега ще бъде създаден върховен съд за разглеждане на политически решения на базата на Европейската конвенция за човешките права. Как се случи, че третата власт в наши дни вече не се смята за най-неустойчивата? И това правилно ли е?

В технически понятия причина за промяната вероятно е сложността на свръхрегулираните модерни общества. Съдиите са експерти по сложността, което не може да се каже за парламентаристите, нито пък дори за висшите администратори.

Отвъд това силата на правосъдието възпира именно от обсебването на независимостта, което Хамилтън разглежда като решаващо за тяхното положение. Забелязва се силно и може би нарастващо желание да се намерят "независими" гледища в днешните силно фанатични - и често прекалено полемични - политически дискусии.

Обикновените хора смътно асоциират независимостта с честността, и фанатизма с лъжите или най-малкото с неблагонадеждността. И така малкият протест е чут, когато един съдия е помолен да води независимо разследване дори и по такива въпроси като мотивите за войната в Ирак. В демокрациите съдилищата се чуват и им се подчиняват дори ако техните присъди засягат автентичната парламентарна сила на хазната, както в скорошните германски случаи за пенсионните претенции на отделни групи.

Политиците обаче явно не харесват това изместване на властта към правосъдието. Ако те са персонално засегнати, както например италианският премиер Силвио Берлускони, те не атакуват всъщност властта на правосъдието, но поставят под съмнение независимостта на съдиите. Безспорно независимостта на съдиите днес изисква много повече неща от пожизненост и разумно възнаграждение, които бяха изискванията на Хамилтън. В модерните общества въздействията върху очевидно независими хора са многобройни и трудни за контролиране.

Но дебатът за възможната предубеденост на италиански, испански или белгийски съдии в твърде чувствителни дела се отклонява от по-дълбокия въпрос дали увеличаването на силата на правосъдието е могло да не стига толкова далеч. И не е ли това възможност за махаловидно връщане към повече политическа власт, особено законодателна?

Вярвам, че подобно движение е необходимо. Политиката по своята природа е конфликтна, което е значително регулирано от нормите на демократичните конституции. Политиката е също и проби и грешки. Политическите решения могат - или най-малкото, би трябвало - никога да не претендират, че представляват истината. Има наистина ограничени във времето опити за примиряване с резултатите и на тях трябва да им се позволи да следват своя ход, ако са обсъждани от повечето избрани представители.

Бих могъл дори и да твърдя, че самото "юридифициране" на политическия процес е отишло твърде далеч. Парламентарните комисии, съветвани от правни експерти, твърде трудно се опитват да схванат нещата правилно и забравят първоначалните си цели в процеса. Така че става дума за връщане към основите на политиката.

Това е от значение за сегашния дебат за реформи в много демократични държави. Може да се твърди, че колкото по-голяма е властта на правосъдието в една държава, толкова по-бавен е ходът на реформите там.

Подобна бавност в края на краищата е в разрез със собствените интереси, тъй като тя води до задънена улица, от която изходът е само в драматични действия. Повече самоуверена политика и по-малко упование на третата власт на Хамилтън биха засилили мобилността на една общество. Това може да послужи и за засилване на доверието в истинската независимост на съдиите, които лошо се използват за последна инстанция, когато правата на индивидите са застрашени - и следователно и правото на самия закон.

- - -

Ралф Дарендорф е член на британската Камара на лордовете. Бивш ректор на London School of Economics и на St. Anthony's College, Oxford. Copyright: Project Syndicate / Institute for Human Sciences, August 2003