Някой циник би се почувствал изкушен да каже, че щом политиците останат без идеи, започват да пишат или да променят конституцията. Вземете Европейския съюз. Последният му голям проект беше единният пазар, както го проектира тогавашният председател на Европейската комисия Жак Делор. Този проект все още не е довършен, но липсващите части ще се попълнят в постепенен процес, а не чрез нова идея.

Оттогава ЕС опита по малко от това и по малко от онова: малко обща икономическа политика около въвеждането на еврото, малко обща външна политика около войната в Ирак. Нито един от опитите не беше особено успешен. Всъщност нито един от тях нямаше адвокат от ранга на Делор. Така ЕС се насочи към създаването на конституция. Организира Конвент, който представи проект на договора, и скоро една междуправителствена конференция ще опита да превърне проекта в реалност.

Германският канцлер Герхард Шрьодер хареса идеята толкова много, че сега обмисля да организира собствен конвент за ревизия на германските конституционни правила. Обект на ревизия - съгласуван с другите основни партии - са неясните отношения между федералната власт (с нейните бюджетни правомощия) и тази на провинциите и техните правителства. Германският канцлер вероятно се надява, че под прикритието на един такъв конвент ще може незабележимо да прокара "реформи", които в по-голямата си част представляват съкращения на обществените разходи за социалния сектор.

Случаят на британския министър-председател Тони Блеър е още по-фрапиращ. Родоначалникът на "новите лейбъристи" би искал да го запомнят като човека, който успя да комбинира устойчивия икономически растеж с реформираната социална държава, и като човека, който помири натрупването на благосъстояние с общественото единство. Британската икономика обаче е нестабилна, а хаосът в обществените услуги продължава.

Това, което се промени при управлението на новите лейбъристи, беше британската конституция. Шотландия се сдоби с парламент, Уелс - с народно събрание. Наред са английските провинции. Лондон и другите големи градове се управляват от пряко избрани кметове. Отколешни институции - сред тях Камарата на лордовете - бяха "модернизирани". Съдебната система преживя основна промяна. Говори се, че Блеър не се интересува особено от тези промени, но се оказа, че тъкмо те, а не основите на някакъв нов британски напредък и социална справедливост ще останат дълготрайното му наследство.

Към списъка могат да бъдат прибавени и други европейски лидери и не на последно място италианския премиер Берлускони. Във всички тези случаи циникът би бил наполовина прав. За политическите лидери промяната в конституцията е добре дошло средство за отклоняване на вниманието от много по-устойчиви на промени компоненти на социалната политика.От тази хипотеза има поне две изключения.

Едното е установяването на демокрацията и върховенството на закона в страните, които наскоро се отскубнаха от хватката на диктатурата. Процесът предполага сложно и мъчително създаване на нова конституция. Най-пресният пример за това е Турция, където един храбър премиер застана на страната на върховенството на светския (а не на ислямския) закон, захвана се да модернизира икономиката и изхвърли военните от правителството.

Турция отчаяно иска да бъде приета в ЕС, чиито Копенхагенски критерии, одобрени през 1993 г. , дефинират т.нар. конституционни предпоставки на членството. Присъединяващите се страни от Централна и Източна Европа изпълниха критериите. Сега Турция следва техните стъпки.

Другият сериозен проблем от конституционен характер е за нивата на отговорност в правителството. В условията на глобалния свят въпросът "кой за какво отговаря" е станал толкова неясен - ако не и неразгадаем - колкото и належащ. Това изпъква още по-ясно в светлината на факта, че миграцията на решенията към трудно различимото глобално пространство се съпровожда от повсеместно търсене на по-преки форми на демокрация, които могат да доведат до решения, близки на народа, регионите и местните общности.

Тук все още няма Копенхагенски критерии, от които да се ръководят създателите на конституции. Великобритания е добър пример за това какви обърквания стават в случаите, когато се изисква обикновен прагматизъм. Шотландия може да има нова (и скъпоструваща) сграда на парламента, но какво да кажем за английските провинции? Дали всъщност Ийст Мидланд има нужда да се самоуправлява?

В Германия проблемът е разпределението на доходите от данъци. Централното правителство може лесно да спре кръвопреливането на регионите и местните общности. Кой ще му попречи? Във Франция и Испания има малки, но ефективни (и понякога склонни към насилие) регионални движения. Трябва ли останалата част от страната просто да капитулира пред тях? Кой е правилният избор между шотландското решение и чеченското не-решение?

Целта, с която се задават такива въпроси, е да си припомним, че истинската конституционна политика изисква сериозен размисъл и грижлива подготовка. Тя никога не бива да се превръща в заместител на липсата на други идеи. В този смисъл конвенти като този за Европа, ръководен от бившия френски президент Валери Жискар д'Естен, са добра идея. Те може и да разубедят останалите без идеи политици от затъването в лъскави проекти, които не водят наникъде.

*Ралф Дарендорф е автор на множество книги, член е на британската Камара на лордовете, бивш ректор на Лондонската школа по икономика и бивш управител на колежа "Сейнт Антъни" в Оксфорд.

Copyright: Project Syndicate 2003