Когато чуя някой американец с ранга на съветника за националната сигурност Кондолиза Райс да сравнява окупацията на Ирак с тази на Германия (и понякога на Япония) след Втората световна война, в главата ми нахлуват отдавнашни спомени. Като дете съм преживял това. В дванайсетте месеца след безусловната капитулация на Хитлеровия нацистки режим през май 1945 г. живях последователно под руска, американска и британска окупация. Понякога мисля за себе си като за експерт по сравнителни окупационни науки.

Първият извод, който направих въз основа на опита си, е следният - всичко зависи от това коя е окупационната сила.

Когато съветските войски нахлуха в Берлин в края на април 1945 г., много от нас излязоха на улиците да ги приветстват. Ентусиазмът ни не трая дълго. Един ден танковете на Червената армия се подредиха по главната улица на нашия квартал и се обърнаха срещу хората. След като тълпата се разпръсна, войниците започнаха да плячкосват, грабят и изнасилват. Това продължи само няколко дни, но страхът от окупацията на руснаците никога не изчезна, дори когато те започнаха да раздават храна и да възстановяват администрацията. Скоро стана ясно, че всъщност на мястото на диктатурата, която бяха отстранили, те изграждат друга.

През юли, когато американците замениха руснаците в нашия район на Берлин, нещата се промениха. Вярно, че любимият ми ръчен часовник (който по чудо бях опазил през седмиците на съветска окупация) ми беше отнет от един американски войник, докато се връщах от училище вкъщи. Скоро обаче стана ясно, че и тази окупация няма да осъществи надеждите ни за по-добро бъдеще.

Изводът стана още по-очевиден, когато няколко месеца по-късно семейството ми се премести от Берлин в Хамбург, тогава под британска окупация. Внезапно американското правило да се поддържа дистанция от германците беше заменено от търсене на контакти, особено с младите хора, които трябваше да бъдат превъзпитани. През тези месеци семената на привързаността към всичко британско пуснаха корени в душата ми, за да се развият десетилетия по-късно с превръщането ми в британски гражданин.

Същите различия са в сила и в днешен Ирак и това е така още от първите дни на окупацията, когато британците завзеха Басра, а американците - Багдад. Друга една разлика обаче е още по-важна.

При окупацията на Германия поражението на предишния режим беше тотално и неоспоримо. След пет и половина години война никой не се съмняваше в неизбежността на окупацията. След германския Blitzkrieg* срещу Полша обаче не беше така. Когато моето училище беше преместено в полското курортно градче Закопане, ние очевидно бяхме врагове, нежелани във всякакъв смисъл. Скоро беше наложена карантина, която трябваше да ни опази от сблъсъци с местните хора и най-вече да ни защити от техния гняв. Още си спомням - със срам, усещането да си не само нежелан, но и незаконен нашественик в една горда страна.

Може да се спори, че иракската война беше твърде кратка, дори прекалено кратка, за да почувстват иракчаните така, както ние, германците, чувствахме тогава, че окупацията е неизбежна и предопределена да трае дълго. Дори иракчаните сега да са доволни, че са се отървали от един потиснически режим, те нямаха достатъчно време да свикнат с усещането, че живеят в окупирана страна. Ние в Германия в един момент мислехме, че окупацията ще трае вечно и че вероятно сме си я заслужили. Съмнявам се, че много иракчани са на същото мнение.

Най-важният аспект от моя германски опит обаче беше откритието накъде води окупацията. В старата съветска зона скоро стана ясно, че тя ще доведе до създаване на сателитен тоталитарен режим. Всички, които успяха, напуснаха съветската зона и се прехвърлиха в западната, за онези, които не успяха, остана жалкото битие на поданици, а не на граждани.

В западните зони взеха връх други очаквания. След като окупационните армии бяха заменени от цивилни администратори и германците започнаха да получават работа като техни помощници, незабележимите ограничения на западната демокрация започнаха да стават все по-очевидни. Различията и тук бяха от значение. Във френската зона имаше опити за анексия и провинция Заарланд беше за известно време практически отделена от Германия. В американската зона процесите протичаха по-бавно и контролът беше по-строг, отколкото в британската зона, където местните политици скоро получиха достъп до управлението. От друга страна, икономическото съживяване настъпи най-напред в американската зона, докато британците опитваха да печелят например чрез разглобяване на стоманени съоръжения и пренасяне на частите във Великобритания.

От днешна гледна точка всичко това се оказа добро за Германия. След като окупаторите разграбиха старите заводи, възродена Германия построи нови, модерни предприятия. Страната обаче се съживи, защото западните окупационни сили ясно дадоха да се разбере, че го искат и окуражиха местните хора да си стъпят на краката. След първоначалните неясноти се оформи ясна и широко подкрепена идея за пътя, по който страната трябва да върви.

Окупационните сили в Западна Германия не само дадоха пример за това как трябва да се осъществи тази стратегия, но и намериха правилните хора и правилните начини да ги накарат да работят за възстановяването и развитието. По принцип това може да бъде постигнато и на други места. На практика обаче не може да не възникне въпросът дали германският опит не беше резултат на уникална комбинация от обстоятелства или във всеки случай на комбинация, която не толкова лесно може да бъде възпроизведена в напълно различните условия на днешен Ирак. - - -

Проф. Ралф Дарендорф е член на британската Камара на лордовете, бивш директор на London School of Economics и бивш ректор на колежа "Сейнт Антъни" в Оксфорд

- - -

Copyright: Project Syndicate 2003

- - -

*Светкавична война (нем.)