Ако България беше Великобритания, щеше да има поне един национален всекидневник от типа на “Таймс”, който да включва и периодично приложение за проблемите на висшето образование. Например The Times Higher Education Supplement излиза веднъж на две седмици в обем от 56 страници - достатъчно и като честота, и като обем, за да се поддържат непрекъснати дискусии по проблемите на една сфера, от която зависи богатството и бъдещето на страната.

Тъй като у нас все още няма такава форма на академична публичност, пък и самите университетски преподаватели, за разлика от техните колеги по света, неохотно се изказват за каквото и да било от академичното битие, поне някои събития в академичния живот би трябвало да занимаят обществеността.

След няколко дни ще има избори за ректор на най-стария и най-голям наш университет и това е достатъчно сериозен повод кандидатите да бъдат попитани и в медиите за тяхното виждане по някои важни проблеми.

Първият проблем: Какво ще кажат те за управлението на качеството в университета и за изключително болезнения проблем за корупцията? Да напомним, че преди седмици бе огласено и дискутирано изследване на Центъра за изследване на демокрацията, от което стана ясно, че според обществото най-корумпирани у нас са университетските преподаватели. Когато оставим настрана емоциите и възмутеното отрицание на академичните светила, ние можем да признаем няколко неопровержими факта.

Факт първи: България е единствената страна и от старите страни членки, и от новите, сега присъединяващи се към ЕС, в която в нито един държавен университет не се прави оценка на качеството на преподавателския труд през всеки семестър. За сравнение - в Гърция това е въведено със закон от 1982 г.

Не само в Европа, но и във всички по-развити страни в света това става всеки семестър след приключване на преподаването и преди изпита. От въпросниците, които попълват студентите, се разбират много неща не само за учебния процес, но и за евентуалните закъснения или отсъствия на преподавателя, за комуникативните му умения, за редовността на провеждане на приемните му часове и т.н. Защото думата “корупция” означава “развала” и липса на качество в широкия смисъл на думата. Академичната корупция се проявява не само в хипотетичното и недоказуемо даване и приемане на подкуп. Корупцията, развалата в академичната сфера е преди всичко в немарливостта към учебната работа. И тъкмо поради това по света отдавна са забелязали, че провеждането на студентските анкети в края на всеки семестър е достатъчно като мярка за предотвратяване на преподавателската немара.

А какво се прави у нас?

През лятото на тази година академичният съвет на СУ възмутено възрази срещу подготвяните изменителни мерки в Закона за висше образование, една от които беше тъкмо тази: най-после чрез закона да се изиска и в държавните висши училища да започне да се прави онова, което се прави в развитите страни на Европа и света и което се случва в Американския университет в Благоевград и в Нов български университет от самото им създаване. Академичният съвет на СУ протестира. Колко струват обаче тези възмутени протести?

Както виждаме, обществото е убедено, че университетските преподаватели са най-корумпирани от всички. И с право. При всяко едно отказване на проверка се появява предположението, че нещо се прикрива. За наш срам заради този отказ се хвърля сянката на подозрението върху цялата преподавателска колегия. Също така заради такива възмутени откази България не фигурира в най-авторитетните европейски асоциации, които свидетелстват за качеството на висшето образование в съответните страни. Ако например посетим страницата на най-влиятелната (според Съвета на Европа) Европейска асоциация за удостоверяване на качеството - The European Network for Quality Assurance, ще видим, че България не фигурира там, за разлика от “отличниците” Чехия, Словакия, Естония, Латвия и Унгария, защото е неопровержим факт, че качеството на преподавателската работа не се установява в нито един държавен български университет, както би трябвало да бъде - всеки семестър.

Факт втори: Нашата Национална агенция за оценяване и акредитация от създаването си е директно подчинена на изпълнителната власт - на Министерския съвет и МОН. Това беше бетонирано и с цяла нова глава - десета - от ЗВО през 1999 г. Ако прочетем какви са изискванията на влиятелните международни агенции и асоциации, ще видим, че е необходимо точно обратното: независимост на акредитационната и оценяващата институция от правителствата на съответните страни.

Вторият проблем: Тези дни в публичното пространство често се споменаваха думите “прозрачност” и “отчетност”. Ще си спомни ли някой от кандидатите за ректор, че през първата половина на ХХ век най-старият и най-големият наш университет е бил най-прозрачната институция в страната и чрез това е отстоявал автономията си, като всяка година на патронния празник през ноември е представял на обществото пълен финансов отчет за предишната учебна година?

Сега ЗВО, чл. 29, ал. 6 изисква от ректора на всяко висше училище да представя на общото събрание отчет веднъж годишно, но това не се прави. През юни тази година общото събрание нито получи, нито прие отчет от ректора за предишната година, защото се занимаваше с приемането на нов правилник, чрез който най-после с няколкогодишно закъснение се приспособихме към закона, приет още през 1995 г. На миналогодишното общо събрание през юни на делегатите бяха представени материали за недостатъчното финансиране, но не и цялостен отчет на ректора.

Едно от възмутените възражения на академичния съвет срещу нововъведенията в изменителния проектозакон през това лято бяха свързани и с промяната на финансовия мениджмънт и отчетността. Измененията предвиждаха и у нас най-после да се въведе нещо, което го има навсякъде по света: и в университетите от т.нар. държавно-Наполеонов модел, който характеризира Франция и нейните бивши колонии в Африка и други места по света; и в нео-Хумболтовия тип университети, който се вижда в много страни на нашия континент и в Скандинавието; и в американския модел; и в т.нар. университетски модел на кардинал Нюман, който характеризира страните от бившата Британска империя. А именно: финансовият мениджмънт да се отдели от академичните ръководства и на факултетите, и на университетите и да стане обект на детайлен годишен отчет. Академичният съвет се обяви твърдо в защита на сегашния модел, наричан иронично от специалистите по мениджмънт на висшето образование системата на Флинтстоун от Бедрок. Защо?

И третият проблем: Ще продължи ли дисциплинарното преследване в СУ срещу онези преподаватели, които в частната си кореспонденция или в публичното пространство се осмеляват да обсъждат проблемите на университета? Така например на 18 декември 2001 г. по настояване на сегашния ректор и на три пъти декана на Философския факултет, който вече е и кандидат за ректор, факултетният съвет на Философския факултет се занима с налагане на дисциплинарно наказание на една асистентка, която в писмо, изпратено по електронната поща до нейни колеги от асистентския колегиум, обсъждаше факти и твърдения за видни лица от университетската управа, изнесени не къде да е, а... в Народното събрание по време на парламентарен контрол и огласени в медиите!

Чест прави на членовете на Философския факултет, че тогава прекратиха тази срамна инквизиционна процедура, но затова пък в ролята на подобна академична инквизиция няколко месеца след това, на 12 юни 2002 г., блестящо се изяви самият академичен съвет. Поводът: асистентска публикация в столичен всекидневник с критично становище за ролята и мястото на университета в обществото. Какво точно е преценил академичният съвет като вина на автора на публикацията продължава да бъде неясно и до ден днешен, защото съответните длъжностни лица отказват да предоставят протокола от заседанието.

За обществото би било добре да научи какво мислят кандидатите за ректор на СУ по въпросите за качеството на преподаването, за управляването на финансите и отчитането им по “модела на Флинтстоун от Бедрок”, пък и за академичната инквизиция. Все пак става дума за най-стария и най-големия наш университет.