Съществуването на изрази като "да носиш вода в решето" или "да пълниш каца без дъно" показва, че правенето на неефективни разходи ни е голяма слабост. Тук бих искал да се спра конкретно на планираното от настоящите управляващи в бюджета за догодина повишаване на разходите за образование. И по-конкретно бих обърнал внимание върху това как това планирано увеличение ще се отрази на висшето образование.

Някой, който не е запознат в детайли със състоянието на нашите висши училища, би се зарадвал на увеличените средства. Доколко обаче това е повод за радост? За да се отговори на този въпрос, не е нужно да се прави кой знае колко задълбочен анализ на системата от нашите висши училища. Достатъчно е само те да бъдат преброени. Защото, ако се направи количествено сравнение с други държави, става ясно, че на България са нужни не повече от 10, но качествени висши училища, а не нашите повече от 120 университети, филиали, департаменти, колежи и други подобни образувания, разпръснати къде ли не из страната. Един бегъл поглед към Европа показва, че приблизително на един милион население съответства един университет. Така е в Холандия, Дания, Австрия, Словения и дори в съседна Турция. Този модел се е установил във времето под въздействието на пазарните механизми и с намесата на държавата.

Част от нашите висши училища се нароиха след едно необмислено натискане на зеления бутон в пленарната зала на Народното събрание. Някои от тях, особено колежите, почти нямат собствен хабилитиран състав. А наличието на стабилно преподавателско тяло е най-същественият показател при акредитацията на всяко едно училище, защото този показател определя, от една страна, локалните научни школи, а от друга отразява равнището на местната, за съответното населено място, интелигенция. За какъв университет, филиал, департамент или колеж, ситуиран в конкретен град в България, може да се говори, ако там не живее и твори нито един хабилитиран преподавател?

Една част от филиалите на висшите училища и колежите се явяват чисто географски средища, нещо като спирки за моментно гостуване (и хоноруване, разбира се) на пътуващи професори и доценти. В много от случаите става дума за обикновена халтура, а не за предлагането на задълбочени знания, подкрепени с добре осигурени практически занятия. Използва се и вратичката на закона за привличането на гост-професори, но това в повечето случаи са уморени хора в пенсионна възраст, които, ако не продължават да работят, биха мизерствали със скромните си пенсии. Така, за съжаление, все повече се отдалечаваме от модела на толкова необходимите за една нация научни центрове и учебни школи. Потребно ни е очевидно да четем по-често историята, защото в нея пише, че още в първото ни царство образователните школи в Преслав и Охрид мерят ръст с Магнаурската школа в Цариград. Днес трудно можем да говорим за софийска, пловдивска или великотърновска школа за висше знание, защото, ако се опитаме да направим това, ще трябва всъщност да изброяваме и университетите в градовете Варна, Русе, Бургас, Плевен, Стара Загора, Габрово, Благоевград, Шумен и Свищов, които непременно трябва да допълним с Ловеч, Хасково, Силистра, Враца, Дупница, Севлиево, Смолян, Петрич и др., където местните преподаватели, доколкото ги има, претендират, че "правят" наука и преподават качествени знания на своите студенти. Някъде това наистина е така, но в повечето случаи преобладава ниско равнище на обучението. А амбициите продължават да растат и вероятно в тази безсмислена и девалвираща знанието масовизация един ден ще дойде ред и на Каспичан, Годеч, Симитли и Царево, защото местните депутати и кметове смятат, че и там би могло да бъде открит поне по един колеж.

Иначе навсякъде в съответните съвпадащи по направление висши училища, факултети и катедри се преподава като по калъп. Учебниците или се купуват от големите научни и учебни центрове, или, в по-добрия случай, авторите се преписват грамотно или не дотам един от друг, цитирайки се взаимно, за да може след това всички да отчитат "бройки" от цитатите при евентуалното си хабилитиране. Разпространяват се клишета, понякога без грам собствен принос. В техническите специалности се водят практически занятия по дисциплини, по които машините и апаратурата са остарели. В редица случаи материалната база за обучение и библиотеките са твърде скромни по своя обем и далеч под необходимото равнище и организация за създаването на съвременни научни знания. Спортните бази и басейните са лукс. Студентите влизат в локалните интернет центрове повече, за да "теглят" игрички и МР-тройки и по малко учебни знания, защото част от преподавателите не са достатъчно "на ти" с интернет технологиите. Да не говорим за това, че немалко от тях никога не са си поставяли за цел да влязат в Националната библиотека "Св. Кирил и Методий", в Патентната библиотека, в НАЦИД, в библиотеката на БАН, в библиотеката за стандарти и т.н. Успоредно с понятието "вечен студент" се е установило трайно понятието вечен (до пенсия) главен асистент. Защитават се докторати в областта на приложните науки без никаква приложност и т.н.

Но защо всичко това е така? От една страна, в обществото продължава да битува мнението, че завършилите, независимо с какви знания, висшисти, се котират по-добре на пазара на труда в сравнение с хората със средно образование. Тази заблуда се поддържа и от преподавателското съсловие, защото е в негов интерес. Никой от хилядите преподаватели не иска да мисли за това какво ще прави, ако остане без работа, но, за съжаление, малко са тези, които се стремят да запазят мястото си чрез високи изисквания към качеството на работата си и самоусъвършенстване. И двете страни в образователния процес - обучаващи и обучаеми, в много случаи правят компромиси в качественото равнище на обучението, без да си дават сметка за това, че работодателите търсят не само дипломи, но преди всичко умения. Картината в някои висши училища е такава и защото една немалобройна част от политиците отчаяно брани “своите” хора в сферата на висшето образование, които навремето бяха избирани не толкова по научен, колкото по партиен критерий. Днес поостарелият вече комсомолски набор в катедрите отчаяно брани своя рубеж. Техен продукт е и яловата Държавна агенция за акредитация на висшето образование, която уж беше създадена да оценява и пресява висшите училища, а на практика поддържа статуквото. Следователно основната задача в сферата на висшето образование трябва да бъде институционалната му оптимизация. Тя обаче може да бъде осъществена само от достатъчно смели хора с дясна политическа ориентация, които мислят перспективно за нацията и по-малко ”социално”. По разбираеми причини решението на тази задача трудно може, макар и синтезирано, да бъде представено в настоящия материал. То е тема за други едни много по-задълбочени разсъждения.

Питам се накрая, струва ли си да се наливат допълнителни средства в настоящата система на висшето образование, която не е реформирана и чийто основен стремеж е да се самосъхранява, а не да се усъвършенства? Много е вероятно тези средства да се попилеят. "Като вода в пясък".