За лидерите и коалициите - простодушно и дръзко

За лидерите и коалициите - простодушно и дръзко

Изглежда настъпва часът на коалициите или поне на коалиционните опити. Вляво има вълна, все едно къде се вълнува - в реалността или в лявата хемисфера на Станишев. Вдясно има коалиционно вълнение. Там лидерите ще се преоткриват за целите на своето политическо спасение, за досада на публиката и, разбира се, за радост на левицата. Освен левите хора и “десните” генерали на обединителния порив ще се наслаждават още “този цар”, “тази преса” и бихме добавили - Доган. Само за пълнота на издевателството и за релефност на абсурда.

Първите признаци на дясното обединение накараха мнозина да въздъхнат с характерното облекчение на гузни, които се преживяват преследвани. Проектираният многополюсен свят вещае край на двуполюсната драма. Ето добрата новина. Напредналите в изкуството да се живее се завръщат към възхитителната безпринципност на “живия живот”, или както се изразява самият Софиянски - към “решаването на проблемите”.

Тази елегантна коалиционна идея е произведена от емблематично фасадните фигури на Михайлова и Софиянски, от параморалната същност на “чаровните” лидери. Срещу тази “печеливша” коалиционна стратегия обаче със сигурност ще възроптае една слабо забелязвана особеност на десния симпатизант: гладът за яснота, предвидимо поведение и безкористно политическо усилие. Няма да се справят с тази преграда нашите обединители - ще ги разгадае “плебсът”. Десните са проницателни. Справка: СДС “Лозенец”.

Да си припомним нещо от историята. На една отсечка от прехода след 1989 цветът на партиите беше откровено фетишизиран, а политическите символи - възхитено приветствани и дори екзалтирани. Публичното пространство функционираше като арена на късосъединителни сблъсъци, мотивирани емоционално и даже нагонно. Формалната партийна принадлежност, без други условия, беше достатъчна, за да взриви ентусиазъм или да кондензира агресия. Никой нямаше търпение да усложнява, за да разбере - меродавен беше “дискурсът” на възклицанията, на първите политически очевидности. Живяхме в афективен свят, в структура на “нашите и вашите”, на “ние и те”. Обитавахме разполовена вселена. Имаше в нашето лековерие някакъв чар и без съмнение някаква глупост.

Тази политическа менталност действаше безотказно до 1999, когато стана ясно, че отделни министри на реформаторското мнозинство ще бъдат отстранени, защото не успяват да отразят “подозренията за корупция”. Около тези събития дясното се разболя първо от подозрения, а после и от угризения. От това дискретно разочарование, от интимната несигурност на сините започна драмата на дясноцентристката принадлежност и руинирането на реформаторската партия.

В началото беше доловен особен полъх, лека аура на предателство, която нямаше общо с деструктивната кампания на медиите, а с лицата на нашите любими персони, такива, каквито ги виждахме от телевизионния екран. Имаше, разбира се, и мълва за фриволна приватизация и стопански беззакония. Сравняването тъкмо на тази мълва с тези лица, проверяването на едното чрез другото, произведе заключението за безсъмнена корумпираност още на етапа на “дознанието”. Беше произнесена присъда по косвени улики и вътрешно убеждение. Политическата публика действа по скъсена процедура - без процесуални угризения.

Подозренията за корупция в България се верифицират интуитивно, а не рационално и в никакъв случай не юридически. Последното не е дадено в условията на нашия преход. Една голяма група политически лидери бяха дисквалифицирани по силата тъкмо на “смътната” интуиция, а не по надлежен правораздавателен ред. Всички бяха убедени, но не знаеха защо. Пък и не им трябваше. През 1999 падна жертва на интуитивния “произвол” фалангата на Бакърджиев, Бисеров, Цонев & co. Публичното отвращение им стегна примката.

Нищо по-любопитно от ефекта "Дориан Грей" в българската политика, от дискретното самоизпадане на политическите лица и от публичното неприличие на отговорните хора. Политическото доверие е крайно ранима публична сфера, крехка реалност “помежду”, перманентно проверяване на политическата инвестиция. Политическите силуети са прозрачни, “бъбриви”, почти изповедни присъствия. Всяко политическо лице е наблюдавано с пет, а даже и с шест сетива. Регистрацията на пластическа корупция, на развала на излъчването е своеобразно творчество на широката публика, акт на познавателно проникване - отвъд фасадата на публичните личности.

Бакърджиев - не, Катя Михайлова -да, Николов - не, Методиев -да. Кой ще съумее да аргументира със средствата на формалната политическа логика “каприза” на тези предпочитания, на тези “да” и на тези “не”? Хората не тълкуват лицата юридически, а политически. Те казват: този “да”, този “не”. Очевидното не се доказва, то се вижда. Вижте го.

В името на този свещен познавателен “произвол” демократичната презумпция отрежда правило за качване и сваляне на политици от политическата сцена чрез избори и процедури, но без ангажимент за “обяснение” на вота. Знаменитата “обща воля” на Русо е квазимистичен феномен, нещо като провидение, което хората на демократичния век произвеждат от недрата на собствените си предпочитания. Парадокс на дълбоко обоснования каприз: Vox populi vox Dei. Суверенитет на народната душа, на първата институция на демократичния ред.

Формирането на публичния образ е проблем на политическата психология и на нейните приложни технологии, но в дълбочина този процес остава загадка, тайна на непосредственото впечатление. Не е добре да се подценява това, което се вижда от политическите лица и от техните физиономии. Играта на скрито и явно, на вътрешно и външно, е рисковано медийно условие, опасна вибрация, информативна и издайническа. Цялата политическа драма се екранира услужливо и любезно като лекция, чута и видяна от фотьойл. Възприятието в тази позиция е допълнително изострено от разсеяното гледане, от хипноидния режим на битовото съзнание. В дрямката, както е известно, се случват прозрения.

Хората научават за скритите мотиви на политиците през очите, преди да са разбрали каквото и да е с главите си и преди да са проверили впечатленията си по тъй наречения “джоб”. Освен официалната, рационализирана публичност обитаваме и широка зона на загатнати, предсловесни значения. Ние сме телепати по природа, по правило, а не по изключение.

Изреченото не е опит за дисквалификация на политическия разум, а намек за ирационалната подпочва на човешката съдна способност, за света на скритите оценки, симпатии и антипатии. Сърцето има свои основания, за които разумът не знае, казва Блез Паскал. Човекът е айсберг от предразсъдъци, особено балканският човек. Човекът знае, някак си, преди да е научил, и трудно се разубеждава, щом е убеден. Това се подценява.

Тезата дотук е проста и без съмнение дръзка: в политиката, както впрочем и в живота, няма нищо скрито, което да не стане явно, и нищо явно, което да не казва всичко. Оттук и дедукциите нататък, “съображенията” за коалициите, за фамозното обединение вдясно. И за шансовете на “обединителите”.

Тази дума “коалиция” има за голяма част от десните симпатизанти “конотация” (дума на нашия Филип) на някакъв бардак, на промискуитетно тържество. На скупчване на нотабилите вдясно, защото са стреснати и то се вижда - маргинализирани. И още, на скрита похот за лидерство, рекламирана като разум и грижа за дясното благо.

Нима има съмнение, че десните коалиционни емблеми са сродни души, близки по стилистиката си публични видения? Хубави и плитки, крайно амбициозни, но ненадеждни и вътрешно слаби. Има род хора, които наричат “симпатични” и на които се радват като на хубавото време, наричат ги даже слънчеви типове. (Да ги съди слънцето за тази дързост.) Това са мъже и жени с дар за социална левитация, за плъзгане и изплъзване, за заобикаляне на драматичното. Те имат дарба за оцеляване и обществен пласмент, те живеят с нещо подобно на звездна опека. Тези хора са лекуващо приятни, с харизма за изпреварващо обезценяване на сложното и измъкване от тесните места. Но в последна сметка и от смисъла. Ако попитате нещо сериозно, отиващо дълбоко, имате всички шансове да чуете: "Искаш ли да пийнеш нещо фреш?" Стихията им е въздушна, вятърна, даже вятърничава. Леки, оперетни съществувания, неспособни да родят “от корен”. Неоригинални, но сценично крайно ефективни. Постмодерни, би казал някой, колажни. Хора на хлабаво свързаните човешки състояния, без синтетичен център и без дълбоки убеждения.

Михайлова проспа 2 години на лидерския пост не от зло сърце или от равнодушие към каузата, а напълно “невинно”, от прекраснодушна разсеяност. От леко и елегантно незнание къде се намира и в какво се състои нейното предназначение. Никой и нищо не можа да я стресне, правени бяха опити да бъде събудена, но все безуспешни. Докато накрая не чу “скандални” думи по собствен адрес: ”Ти не си лидер, а някакъв особен десен срам.” Тези думи я изведоха от душевно равновесие, хвърлиха я в шеметна паника. Пропъждането на Орешарски беше ефект на пристъпна тревожност, на ужас от политическо небитие, а не “морален“ акт, както ни беше препоръчано да мислим. Не беше сепване за политическа почтеност. Тази именно почтеност е органично невъзможна в цитираните случаи, тя е чиста симулация, ехо на публичния натиск. В това е драмата. В това е дясната политическа драма.

Трябва да е ясно, да се разбере без сянка на съмнение, че Надежда Михайлова и прочее дейци от тази категория, чиито имена са добре известни, за да не бъде наложително да бъдат изброявани, не могат да обединят никакво дясно пространство, това не е по силите им. Най-малко поради общата интуиция за ненадеждност на тези политически природи и оттам за невалидност и дори за неприличие на техния лидерски почин. Тези хора нямат хабитус на десни политици, те са емоционални, но безстрастни и със сигурност дълбоко безидейни. Дясното политическо действие принадлежи на мъже и жени с усет за реалност и дар за сериозност, а не на тази или онази суетна субективност от случайната номенклатура на прехода. Политическата сцена не е Мулен руж, предназначен за нездраво коалиционно веселие, канкан и брътвежи за съгласие. Кой ще им понася на нашите “обединители” симулациите, пошлия театър и “брачните” кризи? Забележете напоследък макиажа на политическо страдание, тактическата липса на грим, чаровната следизборна бледост. И “шлейфът от клиентела” да не се забравя - всички младолиберални пажове, залутани вдясно, а също тъй и задкулисните крадци на кмета с френски и дерматологични имена. Къде й е дясното на тази популация?Тяхното номинално присъствие в това политическо пространство е прозирно себично и по тази причина дълбоко деморализиращо. И много уморително, защото е безсъдържателно, безцелно и безсмислено.Задава се хунта на “леките” лидери. Има опасност от “дясна” диктатура на груповата суета. С десетпроцентов рейтинг.

Говорят, че дясната консолидация е идеен, а не персонален проект. Трябвало да се разбере първо какво означава дясна партия, кого представлява, чии интереси защитава и какви са нейните принципи и ценности. Вярно. Да кажеш обаче, че тези двамината (или петимата) имат капацитет, природна даденост и човешко предразположение да произведат меродавна политическа сила, автентично дясно представителство, означава да твърдиш нещо, в което сам не вярваш или в което се задължаваш да вярваш по същите клиентелистки подбуди, за които стана дума и които не са една и две, а легион. Например от манталитетното сходство и манията за влияние върху внушаемата безпомощност на “лидера“ (клиентела на задкулисната власт и на свързаните с нея нарцистични наслаждания) до задължаващата предистория на съвместните “проекти” и предвкусване на бъдещи (по-прозаичен вариант на същото, като горното).

Местонахождението на дясноцентристката идеология не е умопостигаемото политическо небе, съзерцаемият свят на чистите същности, а решеният човек, лидерът с интегритет и мисия. Програмното обновление, строгите коалиционни принципи и декларациите за политическа почтеност не струват нищо в контекста на тези износени лица от дясната сцена, в условията на текущата лидерска криза. Рецитацията на верните политически думи и производството на патетични жестове няма да произведат желаната мобилизация на реформаторска енергия, нито консолидация на дясноцентристките сили. С лъжене не става.

Търсят се хора. И лидер.