Може да се каже, че две години след неочакваното за самия него избиране на Георги Първанов за президент една от заветните му цели - превръщането на България в социална държава, се е изпълнила изцяло, поне що се отнася до възродената грижа на държавата за временно осиротелите, но напоследък индустриално ексхумирани бардове на социалистическия реализъм в музикалното и всякакво друго изкуство.

Снощи, както си щраках разсеяно из кабеларките, видях по Телевизия "7 дни" Тодор Колев и една значително по-висока от него млада дама да обявяват участниците в журито на нещо, което се оказа конкурс за естрадни песни в прослава на София. Тодор Колев беше видимо пиян и сричаше с мъка написаното в папчицата му, но не това беше важното. Вниманието ми привлякоха имената на журиращите - все мастити корифеи от разцвета на соцестрадата, от златния век на "Златния Орфей", на "Ален мак" и "Песни за Бургас, морето и неговите трудови хора": Найден Андреев, Тончо Русев, Георги Костов, Миряна Башева.

Заслушах се, обзет донякъде от перверзно любопитство. Че като се зареди една върволица от стари муцуни, че като шурна един лепкав порой от "парчета" с автори от породата на Михаил Белчев, Александър Бръзицов, Георги Струмски, Хайгашот Агасян, Георги Денков, с изпълнители като Борис Годжунов, Йорданка Христова, Росица Кирилова, Иван Дренников (който - едва сега открих това - странно напомня по физиономия Тодор Батков без коса); с текстове като

Моето сърце ти подарявам

в отговор на твоя благослов,

мъдростта ти щедро ще раздавам

с Вяра и Надежда и Любов…

Гвоздея го заби "живеещият в Германия и пеещ главно в Русия", според водещия Колев (макар че защо тъкмо живеещ в Германия и пеещ в Русия, а не например обратното, ако мога да запитам?)… Бисер Киров, който изпя една класическа песен - възхвала на социалистическия рай, "Гълъби от София", написана специално за Световния фестивал на младежта и студентите, проведен в София през далечната - и, надявах се, отдавна забравена - 1968 г.

Напоследък много се говори за дискретната реабилитация на духовната нищета, която представляваше и целенасочено насаждаше копираното по съветски образци масово социалистическо изкуство, за възпроизвеждането на "интонационната среда" от 70-те и дори 60-те години на миналия век - между другото и чрез повтаряне на героизиращи тероризма творби като "На всеки километър", или чрез канене на индивиди като Йосиф Кобзон да пеят пред препълнени зали с умилени носталгици. Трябва да призная обаче, че лично аз отдавна не бях ставал свидетел на такава травестия, на такова издевателство над добрия вкус и стил, над самото време и място на действието - което, ако ми бъде позволено да напомня, все пак е началото на ХХІ век в Европа, а не средата на ХХ в Москва или Пхенян.

Очевидно конкурсът се е провел със знанието на Софийската община (лично кметът Софиянски връчи голямата награда, заявявайки, че от този момент нататък се гордее, че е българин) и очевидно е бил финансиран с парите на софийските данъкоплатци; разбирам също и това, че - цинично казано - той преследва твърде практичната цел да се даде по някой лев за "участие" на шепа отдавна забравени по хигиенни съображения "естрадни дейци". Не знам обаче дали нямаше да е по-уместно, пък и по-щадящо нервите на зрителите и скромните сили на самите ветерани, ако просто им бяха раздали по 100 лева в плик.